Идеята за богоизбранничество в Стария Завет

index

Проф. протоп. Николай Шиваров

ДK, 1974, кн. 6, с. 13 – 22.

 

Идеята за един избран от Твореца народ е важен ключ за разбиране цялото Свещено Писание. В течение на своята хилядолетна история, изпълнена с възходи и унижения, Израил живее с убеждението, че е богоизбран народ и представата за това богоизбранничество е запечатана в една или друга форма в почти всички старозаветни книги.

1.Терминология. В Стария Завет като технически термин за «избирам» се употребява обикновено еврейския глагол бахар. Той се среща 146 пъти, от които в 98 случая се употребява от страна на Бога. Проследим ли всичките текстове, където се намира този глагол, щe стане ясно, че библейските автори го използват когато разглеждат или споменават за избирането на цялата израилска нация или на отделни лица от нея[1]. С този глагол обаче не се изчерпва богатата езикова палитра. Богоизбраният е «сътворен» (бара – Исаия 43:1,7), «създаден» (аса – Ис. 44:2), «оформен» (йацар – Ис. 43:1,7,21). Той е придобит от Яхве (кана – Изх. 15:16; срв. Втор. 32:6; Псалом 74:2), откупен от Него (пада – Втор. 7:8). Самото избраничество се отъждествява с «призоваване» (кара – Осия 11:1) и т. н. По такъв начин богоизбраният е «отделен» (бадал – Лев. 20:24, 26) и «осветен» (кадаш – Лев. 22:32). Цялото това разнообразие от термини свидетелства за централното място, което идеята за богоизбранничество заема в старозаветното богословие, и за особеното внимание, което ѝ се оказва от страна на различните свещени автори.

2. Божия собственост. По силата на избранничеството и на откупването, спасяването, богоизбраният става Божия собственост. По отношение на Израил това е следствие от избавянето му от Египет, което събитие служи и за обосновка на идеята за избранничество[2]. Израилският народ е наградата на победата на Яхве (Ис. 40:10). «А вас Господ (Бог) взе и ви изведе из желязната пещ, из Египет, та да бъдете народ за Негов дял» (Второзаконие 4:20).

Превръщането на Израил в Божия собственост понякога се обрисува твърде картинно, като при това онагледяване играят важна роля древните социално-икономически отношения. Така, в качеството си на Божия собственост, Израил се нарича Господне насаждение, лозе. «Аз те посадих като благородна лоза», казва Господ, а псалмопевецът от името на всички говори: «Ти (Боже, в с. м.) пренесе от Египет лозата, изгони народите и я посади; очисти за нея място, закрепи корените ѝ, и тя изпълни земята» (Пс. 79:9-10). Израил е Божие стадо. «Той е Бог наш, и ние сме народ от Неговото паство и овци под Негови ръце», казват възторжено израилтяните в отговор на призива да възхвалят Бога (Псалом 94:7; срв. Исаия 40:11; Иеремия 23:2 сл.). Яхве спасява израилевите синове от египетското робство и те стават не само Негови раби (Лев. 25:42), но и Негови синове; «Когато Израил беше млад, Аз го обичах и от Египет извиках сина Си» (Ос. 11:1). Те са нещо повече – Божии първородни: «Тъй говори Господ (Бог еврейски): Израил беше светиня на Господа, първоберка от плодовете Му» (2:3). Особено близките отношения между избрания Израил и Бога се изобразяват също тъй неведнъж подобно на брачни: Яхве е женихът, а Израил – невестата (Иер. 3; Ос. 1-3; Ис. 50:1; 54:4-8; 61:10).

3. Избранничество и завет. Идеята за богоизбранничество стои в тясна връзка с идеята, за завета, който Бог сключва със Своя избранник. В този завет се отразяват отношенията между Бога и Израил като Негов народ. За тези отношения се загатва още в приведените по-нагоре образни сравнения. Наистина еврейското понятие берит (=договор; в 70-те diatheke=завет; разпореждане, учредяване) по принцип не предполага взаимна връзка или обвързване[3]. В някои библейски части, като че ли се отразява едностранното Божие задължение в завета, без този да се нуждае от съгласието на човека, за да влезе в сила (Битие 9:9-17). Едничкото, което е меродавно в него, е Божието свободно суверенно решение. «Ще бъда ваш Бог, а вие ще бъдете Мой народ» (Лев. 26:12; срв. 6:7; Втор. 26:17; 2 Царств. 7:24; Иеремия 7:23 и пр.). В тази формула именно се изявява в пълнота това Божие решение. Не напразно тя се нарича в библеистиката «формула на завета[4]». Тя има свои аналогии в древното ориенталско семейно право (в семейни осиновителни и други договори[5]), както и в лицето на подобни формули в Стария Завет. Бог казва например за Давидовия наследник Соломон: «Аз ще му бъда баща, и той ще Ми бъде син» (2 Царств. 7:14) или пък за цял Израил: «Аз съм отец на Израил, и Ефрем е Мой първороден» (Иер. 31:9). Идеите за избранничество и завет са особено ясно вплетени в едно във Второзаконие 29:10-13: «Всички вие стоите днес пред лицето на Господа (Яхве), вашия Бог… за да влезеш в завета на Господа, твоя Бог, при клетвения договор с Него, който Господ, Бог твой, днес сключва с тебе, за да те направи днес Свой народ, и да ти бъде Бог»… Тъй както Израил е притежание на Бога, то и «Господ е дял» от неговото наследие (Пс. 15:5); както Израил воюва за Яхве (срв. Съдии 5:2, 9, 23), тъй Яхве воюва за Израил (срв. 2 Мак. 8:24; 10:16 и т. н.). С други думи при избранничеството се касае за влизане в тясно общение в живота и съдбата. «Бог и народ принадлежат тясно заедно. Делото на народа е дело на Бога и обратно. Победата и щастието на Израил възвеличаваха името и честта на Яхве… Цялото съществуване на народа Израил се определя с това, че Яхве е сключил завет с този народ[6]» (Срв. 2 Цар. 7:26; Псалом 104:8; Иеремия 33:9 и пр.).

4.Мотив за избранничеството. Мотивът за Божието решение да избере някого не може да се търси в някакви особени качества на избрания, чрез които той изпъква. Класическото място, където пределно ясно се изтъкват Божиите мотиви е Второзаконие 7-10 глава. «Не затова, че сте по-многобройни от всички народи, ви прие Господ и ви избра, – понеже вие сте по-малобройни от всички народи», казва Бог на израилтяните (Втор. 7:7; срв. 9:6). И още: «не поради твоята справедливост (цедака) и поради чистотата (йошер) на твоето сърце» (9:4). Тук свещеният автор «даже радикализира» това, което Израил представлява, с думите: «понеже ти си твърдоглав народ[7]». И наистина в своя живот Израил показва, наред с добрите си качества, всички онези недъзи, които имат и езическите народи – склонност към идолопоклонство, подтискане бедните и подчинените, неправда в съда и така нататък (срв. Михей 7:1 нататък[8]). Поради всичко това свещеният писател изрично посочва истинската причина за Божия избор – това е любовта на Господа: «Ето, небето и небето на небесата, земята и всичко, което е на нея, е на Господа, твоя Бог; но само твоите отци е приел Господ и ги е обикнал, и е избрал вас, тяхното семе подир тях» (Втор. 10:14-15). Не защото Израил е велик по своето множество Бог го избира, но «защото Господ ви обича» (Второзаконие 7:8).

Всички нататъшни Божии дела са следствие от тази любов, която произлиза от същността на Бога (Изх. 34:6; срв. Псалом 85:15). В своя избор тя е благодатна, прощаваща и истинна (тоест вярна, постоянна). Това изяснение се преподнася на вярващите израилтяни неведнъж. Още в началото на Моисеевата песен се казва: «Той е… Бог верен… и истинен» (Изх. 32:4), а след това сe обръща внимание, че именно този Господ избира Израил (8-ми стих нататък). Като Бог на любовта и верността към завета Той съпътства Израил в неговия исторически път (срв. Мих. 7:20).

5. Следствия от избранничеството. В Старият Завет се употребяват три понятия, за да се изразят отношенията между Бога и Неговия избранник на базата на тази многостранна любов.

а)Бог познава (йада) Своя избранник. «Само вас познах от всички земни племена», казва Господ чрез устата на пророка (Ам. 3:2). Съгласно библейско-еврейския начин на изразяване, това познание обхваща целия човек и неговия живот. Същият семитически корен (йд) се среща в извънбиблейски договори, когато се изразява още отношението на васал към върховен цар[9]. С други думи той «припознава» старшия си партньор в договора, отговаря на вниманието на своя по-силен защитник. Следователно и избранникът трябва да познава своя Бог.

б)Бог обича (ахав) Своя избранник (Ос. 11:1; Втор. 7:13). С този еврейски глагол се изразява емоционално-сърдечния копнеж или пък приятелската или годенишка привързаност; касае се за една привързаност, вътрешна и външна, в житейските отношения. Тази обич не е едностранен акт единствено от страна на Бога. Неговият избранник трябва да Му отговори с преданост и любов: «Обичай Господа, твоя Бог, от всичкото си сърце, от всичката си душа и с всичките си сили» (Второзаконие 6:5), защото «само твоите οτци е приел Господ и ги е обикнал и избрал…» (Втор. 10:15, срв. 7:7-8). Изискваната от Яхве обич е представена твърде реалистично: към Него трябва да има богобоязън (тоест напълно сериозно отношение), послушание; Неговите заповеди трябва да се пазят и изпълняват (Второзаконие 10:12-13).

в)Бог проявява любов, милост (хесед) към Своя избранник (Изх. 34:6) и я изисква: «Аз искам милост (хесед), а не жертва, и богопознание повече, нежели всесъжения» (Ос. 6:6). Тъй, както бележи Герхард фон Рад, «Израил стои… между избранничеството и своето собствено спасително състояние[10]».

Това така изразено богоизбранничество не засяга само отношенията между Яхве и Неговия избранник. Историята на това избранничество и на завета, който се гради върху него, се развива не някъде откъснато, а всред общочовешката история, вътре в нея[11]! Цялата история в нейното многообразие: произход на света, създаване и разпадане, победи и поражения на големите и малките царства, всяко събитие се разглежда в Стария Завет като звено от стройния план на Яхве относно Неговия народ Израил. Тъй се появява мисълта, че останалите народи са подчинени не само на своя Творец, но и на Израил, като Господен избранник (Ис. 49:22-23).

Не само езическите народи, но и отделни езичници могат да служат като инструменти на Яхве за благополучието на Израил, без това те самите да осъзнават. Твърде известен пример за това е персийският цар Кир, който след завладяването на Вавилон издава указ за освобождаване отведените в плен Израилеви синове и връщане взетите от войските на Навуходоносор съсъди на Иерусалимския храм (538 г. пр.Хр., 1 Ездра 1-ва глава). За неговата мисия Исаия пророчества следното: «Тъй казва Господ на Своя помазаник Кир:… Заради Яков, Моя раб, и Израил, Моя избранник, Аз те нарекох по име, почетох те, ако и да не Ме познаваше» (45:1, 4). «Аз съм Господ… Който казвам за Кир: Той е Мой пастир, и той ще изпълни всичката Ми воля и ще каже на Иерусалим: «Ти ще бъдеш наново съграден!» и на храма: «Ти ще бъдеш основан!» (44:24-28).

Веднъж избран и отделен от другите народи, Израил е «светият народ». «Аз съм Господ, Който ви освещавам», заявява Бог (Лев. 22:32). «Когото Бог избира, той е свят» (Числ. 16:7)[12]. Следователно «свет е Израил не въз основа на особен култов или морален интегритет, но по силата на това, че чрез избранничеството е станал собствен народ на Яхве. Понеже съответно на това Израилевата светост не е едно негово интегриращо качество, но почива върху избора от Яхве, Израил трябва да се знае задължен със съответствуващо поведение към този акт на свободната милост на Яхве[13]». Светостта, която е Божие качество, е същевременно цел, към която този богоизбран народ трябва да се стреми. Редица забрани в Стария Завет са насочени да запазят Израил чист от смешение с несвятото (Лев. 11-та глава; Изх. 22:18; Ездра 10:3; Неемия 10:31). Целта е вярата в истинския Бог да се опази от всякакво езическо увлечение.

«Отношението, което съществува между Израил и езичниците, все пак по никакъв начин не се изчерпва с това, че единствено езическите народи, които му служат и му са подчинени, трябва да съществуват като нещо допълнително за Божия народ. Обратното също е вярно: Израил съществува за народите, понеже отделянето от народите е по необходимост също отделяне за народите[14]» «Бог избра Израил в течение на историята като носител на Откровението между народите[15]» Когато правилно се вземе под съображение, че избранничеството не може да бъде самоцел, става ясно, че избранникът е предпочетен и заделен с една определена задача и отговорност: «Само вас признах от всички земни племена, затова и ще изискам от вас за всички ваши беззакония», говори от Божие име пророк Амос (3:2). Божият план в избранничеството се разкрива трояко.

а)Бог проявява Своето домостроителство по отношение на Израил, като го спасява или наказва (Ис. 37:20; Иезекиил 39:21 нататък) пред очите на народите, които в тези Негови действия могат да видят истинския път: «И ще познаят народите, че Аз съм Господ, Който освещава Израил» (Иезекиил 37:27; срв. Ис. 41:1-5). С други думи, Израил подобно на светилник (срв. Ис. 60:1) по пасивен начин, чрез запазването на истинската вяра или даже при загубването ѝ, свидетелства за реалността на Твореца.

б)Яхве е всред Своя народ, когато го извежда от Египет (Изход 29:45 нататък), при странстването в пустинята (Изх. 33:16), в самата Обетована земя (Числа 35:34), чрез Иерусалимския храм (3 Царств. 8:13; срв. Пс. 47). Израил става тъй да се каже спасителен център, понеже Божието величие, което се концентрира и конкретизира тук, прилича на бликащ извор (срв. Иезекиил 47:1-2; Захария 14:8 следва), който изпълва цялата земя, за което тъй картинно ни разказва видението на пророк Исаия (6:1-3).

в) По такъв начин богоизбраният става извор на благословение на другите народи. Господ казва на Авраам: «В тебе ще бъдат благословени всички земни племена» (Бит. 12:3; срв. Бит. 18:18; Числ. 24:9). Така Израил се явява посредник на Божието спасение и като такъв трябва да бъде активен. Тази черта в Божието избранничество е особено ясна при пророк Иона, когото Господ праща в езическа Ниневия да проповядва покаяние. Същевременно Израил  е свещенически   посредник на спасението: «вие ще Ми бъдете царство от свещеници и народ свят», казва Господ (Изход 19:5[16]). Самите израилтяни са разбирали словата на пророк Исаия, че в последните времена те ще бъдат свещенството по отношение на миряните-досегашни езически народи (Исаия 61:6). Богослужението на богоизбраните се изразява във формата на възхвали, химни и прошения (Исаия 43:21; Иеремия 29:7). Пратеничество обаче можем да видим и в изпълнението на Закона и по-специално на нравствената му част.

6. Избранничество и универсализъм. На пръв поглед богоизбранничеството е партикуларизъм: един народ или отделни лица се избират. В това избранничество обаче се корени ясно представата за универсалността на Яхве. Фактът, че Той от всички народи избира, свидетелства, че Неговата власт се простира над целия свят. В такъв случай няма двоумение, че Той, справедливият и любвеобилният, ще проявява грижа към всички. И наистина, както видяхме, избранничеството става за народите, а не поради отказ на Бога от народите. «Тъкмо чрез избранничеството на Израил Той прави валидно искането Си за владичество над целия свят[17]». Не само пророк Иона, но и другите пророци отправят поглед към целия тогавашен свят. Пророк Иеремия е поставен за пророк «над народи и царства» (Иеремия 1:10). Исаия възвестява, че Господните слова са отправени и към далечни народи (49:1), по островите (41:1,5), до краищата на земята (42:10). Всички те трябва да познаят Бога (Иеремия 16:21; Исаия 45:6; Иезекил 36:23) и така ще намерят спасение при и в Израил (Ис. 45:14 нататък). Езичниците се нуждаят от пратеничеството на едничкия Бог (Исаия 42:4; 51:5). Затова Бог е избрал Израил (41:8 следва). С други думи, Израил, който има за задача да води една световна мисия(19-27[18]). Пришълците-чужденци могат да изповядат тази вяра и станат пълноценни членове на този народ.

7. Изгубване привилегията на избранничество. Избранникът заема особено положение – радва се на Божиите милости. Изтъкването на привилегиите на израилския народ като богоизбран, на служението, което трябва да му оказват другите народи, довежда до погрешни схващания само за задълженията на Бога, от една страна, и до неоправданото принизяване на останалите народи, от друга страна[19]. Поради това особено тежко се изживява «неверността» на Яхве, неизпълнението на обещанията, които Той е дал. Тогава се идва до мъчително раздвоение в душите на израилтяните, стига се до протестния въпрос: «Ти за нас си създал тоя свят. А за другите народи, произлезли от Адам, Ти каза, че са нищо, че приличат на слюнка, и всичкото им множество ти оприличи на капки, капещи из съд. И сега, Господи, ето тия народи, признати от Тебе за нищо, наченаха да ни владеят и да ни поглъщат. А ние, твоят народ, който Ти нарече Свой първенец, единороден, възлюбен Свой, сме предадени в техни ръце. Ако тоя свят е създаден заради нас, то защо ние не получаваме в наследие този наш свят?» (3 Ездра 6:55-59)[20]. Съдът, който последва отстъпничеството на Израил за голямата част от народа е равнозначен на отхвърляне[21]. Против подобни схващания въстават най-вече пророците, макар че още в Петокнижието стои ясно и определено: «Господ (Бог твой) ще те направи глава, а не опашка… ако слушаш заповедите на Господа, твоя Бог… Ако пък не слушаш гласа на Господа, твоя Бог, и не залягаш да изпълняваш всички Негови заповеди и наредби, които ти заповядвам днес, ще дойдат върху тебе и ще те сполетят всички тия проклятия» (28:13, 15). В Стария Завет се употребяват редица понятия, за да се изрази непослушанието и противоречието на богоизбрания Израил против Яхве, защото, особено за пророците, изискващата право и справедливост воля на Яхве е «единствено решаващото. Израил е народът, който стои пред изискванията на Бога, това обаче не дава на народа право за претенция пред Бога[22]» (Срв. Изход 7:14; 7:13; 7:3; Исаия 29:9; 6:10). Пророците знаят, че пътят на непослушание довежда до едно състояние, при което не може да се виждат грях и вина, не може да се чувства вредното[23]. «Кому да говоря и кого да убеждавам, за да слушат? Ето, тяхното ухо е необрязано, и те не могат да чуват; ето словото Господне у тях е на присмех: то им е неприятно» – с болка говори пророк Иеремия (6:10). Всичко това води естествено до груби нарушения на Божията воля. Правосъдието е отхвърлено и правдата е потъпкана (Амос 5:7). В своята храмова реч пророк Иеремия със силни думи изобличава: «Как! Вие крадете и убивате, прелюбодействате и се кълнете в лъжа, кадите на Ваал и ходите след други богове, които не познавате, и после дохождате и се изправяте пред лицето Ми в тоя дом, над който е призовано Моето име, и казвате: «Спасени сме», та и занапред да вършите всички тези отвратителни неща!» (7:9-10).Тези пророчески изобличения са отправени преди всичко към ръководещите кръгове в Израил, не към потиснатите и онеправданите, но в последните години преди вавилонския плен нарушението на Божия закон и оттук на завета взима такива размери, че пророците изгубват надежда за поправяне и започват да предвъзвестяват тежко наказание (Иеремия 7:25-26, 32, 34-35; срв. 9-та глава). «Закоравелостта (на сърцето, в с. м.) се заключва в това, че закоравелият не разбира нито смисъла на възвестяването на съда, нито призива за покаяние, нито изобщо божествения исторически план[24]». Едностранното нарушение на завета на избранничеството от Израил обаче не води до унищожение на Божия спасителен план, тъй като този фактически не е партикуларен, а универсален (срв. Исаия 28:29; 30:1).

8. Нов Завет. В тежките години на преследвания на верните на Яхве пророк Илия идва до отчаяние, като вижда как бързо езичеството обхваща всичко. Бог му възлага обаче нова мисия и го утешава накрая: «… оставих между израилтяните седем хиляди (мъже); колената на всички тия не са се прегъвали пред Ваала, и устата на всички тия не са го целували» (3 Царств.  19:18). Един свет остатък има, който следва неотклонно завета, сключен на Синай. По-късно, по времето на пророк Исаия, асирийският цар Сенахирим завладява Юдея и обсажда Иерусалим. В отговор на сърдечната молитва на цар Езекия, Яхве отговаря чрез Своя пророк, че бедствието ще отмине «и оцелялото в Юдиния дом, останалото пак ще пусне корен отдолу и ще даде плод отгоре, защото от Иерусалим ще произлезе остатъкът, и спасеното – от Сион планина» (4 Царств. 19:31). Такъв остатък можем да съзрем в кръга на пророческите ученици (Исаия 8:16,18). Те са като наченък въз основа на покаянието и на вярата си[25]. Бог бди над Своя народ (4 Цар. 19:31). Подобно е и в дните на националната катастрофа в 586 г. пр.Хр., когато Иерусалим е разрушен, храмът опустошен от вавилонските войски. В мъката си пред тази картина пророк Иезекиил възкликва: «О, Господи Боже, нима искаш докрай да изтребиш остатъка на Израиля?» (Иезекиил 11:13). И Божият отговор обещава спасение за този остатък: «Аз ще ви събера измежду народите и ще ви върна от земите, в които сте разпиляни» (11:17). Тъй този остатък ще се спаси.

В тези обещания за запазване остатъка и спасението му проличава, че този «остатък» е бъдеща величина (Ис. 10:20-21). Спасилите се не са някакъв обикновен аритметически сбор от израилтяни. На тях Яхве ще даде едно сърце, в тях ще вложи нов дух, за да ходят по Неговите заповеди, да спазват Неговите наредби и ги изпълняват (Иезекиил 11:20; срв. Исаия 1:8 следва; 28:16). Това Божие обещание пророк Иезекиил завършва с думите: «и ще бъдат Мой народ, пък Аз ще бъда техен Бог» (11:20). От тези слова става ясно, че вниманието на пророка в този момент се насочва към завета с Яхве. Но това не е възобновяване на тоя завет, каквото празнично става всяка година в Иерусалимския храм. Оттам може би се взима само рамката[26]. Това изяснява пророк Иеремия: «Ето настъпват дни, казва Господ, и ще сключа с дома Израилев и с дома Юдин нов завет – не такъв завет, какъвто сключих с бащите им в деня, когато ги хванах за ръка, за да ги изведа от Египетската земя; оня Мой завет те нарушиха, ако и да оставах в съюз с тях, казва Господ. Но ето заветът, който ще сключа с Израилевия дом след ония дни, казва Господ: ще вложа Моя закон във вътрешността им… и няма вече да учат един другиго, брат брата и да говорят: «Познайте Господа», защото всички от малък до голям, сами ще Ме знаят, казва Господ, защото ще простя беззаконията им и за греховете им няма вече да си спомня» (31:31-33). С други думи «остатъкът не е обаче един способен за развитие от само себе си остатък, но родът (Исаия 6:13; срв. Софония 3:12,13), който новоизкълнява, е чудо на Твореца (срв. Захария 8-ма глава[27])». По такъв начин понятието «остатък» «е станало здрав термин за спа-сителната есхатология»[28]. (Ис. 4:2 следва; 11:11-12, 16; 28:5 следва; 37:31; Мих. 2:12 следва; 2:6 следва; 5:6 следва; Соф. 2:7, 9 и други). Тъй започва да се прави разлика между „Израил и Израил”.

9. Избраниците на Новия Завет. С кого ще сключи Бог този благодатен нов завет? Остатъкът, който ще се спаси, безспорно са вярващите в Яхве (Соф. 3:12 следва; Ис. 7:2-9), които ще се обърнат, ще се опомнят и ще тръгнат по правия път, като се придържат единствено към истинския Бог (срв. Исаия 7:3; 10:21 следва). Тъй този остатък фактически поема обещанията, които са дадени от страна на Яхве за целия Израил. Терминът «остатък» обаче не говори, че това са последните вярващи, защото те трябва да стават свето семе за новия верен на Яхве народ (Исаия 6:13; Ездра 9:2; срв. Исаия 37:31 следва; Иеремия 23:3). С други думи този остатък е зародишът на новото, което все пак е истинското старо – народът Божи, народът на Всевишния (срв. Дан. 7:18, 27). Тук изниква въпросът: върналият се от вавилонски плен народ изигра ли ролята на народ на новия Завет? Проследим ли историческото развитие, ще дойдем до заключението, че и у този народ съществуваше напрежението между верните на Яхве и полуверните или неверните (Ездра 4:5; Неемия 5:1 следва 7; 6:10, 17; 13:4, 10, 15-22, 25-28; Агей 1:9 нататък; Малахия 1:7 нататък; 2:11, 17), тоест той като цяло не може да бъде приет за верния остатък, въпреки желанието да се види в лицето на върналите се от плен «светият остатък» (Ездра 9:8, 13, 15; срв. Агей 2:3; Зах. 8:11 следва). Вследствие на това напрежение се появяват тенденции да се търси друг остатък – например в лицето на бедните, подтиснати благочестиви юдеи (Пс. 34; 33), без обаче да се образува някаква отделна община[29]. В значително по-късно време (2–1 век преди Рождество Христово) се образува сектантската община в Кумран. Нейните членове (както есеите въобще) претендират да са този остатък (CD2,14-3,20), богоизбрани (CD 2, 11) и членове на новия завет (CD 3,4; 20, 12; lpHab 2,3, 1QS4, 22), който обаче фактически е само обновление на завета с патриарсите[30]. Тази претенция скоро изгасва, тъй като общината след разрушението на Иерусалим в 70 г. сл.Хр. престава да съществува. Така протичат годините до общественото служение на Иисуса Христа. Нов пробен камък за богоизбранничеството става вярата в Спасителя, Който принася на Голгота най-съвършената жертва.

Още по време на плена и след него, в напрежението между верните на Яхве и неверните (полуверните) може да се съгледат два Израиля: Израил по дух и Израил по плът (срв. 1 Кор. 10:18). Това бе предизвестие за скорошно приключване на богоизбранническата роля на «Израиля по плът» и поемането ѝ от «Израиля по дух». Онези израилски (респективно юдейски) чеда, които повярваха в Христа, станаха малкото стадо (Лук. 12:32), свет остатък, зародиш от който се роди Христовата църква. В името на Христа се призовават вече не по плът, а по дух – и юдеи, и елини (езичници) (Римл. 9:24) в съответствие с пророчеството на Осия: «ще кажа на не-Мой-народ: Ти си Мой народ, а той ще рече: Ти си мой Бог!» (Ос. 2:23; срв. Римл. 9:25). С този богоизбран нов народ се сключва Новия Завет, чрез Голготската саможертва. «Това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове» (Мат. 26:28), казва Спасителят на Тайната вечеря.

10. Богоизбранничеството в света. Какво става обаче с Израилевите потомци? Апостол Павел пише на повярвалите римски християни следното: «И тъй, казвам: Нима Бог отхвърли Своя народ? Съвсем не. Защото и аз съм израилтянин, от семе Авраамово, от коляно Вениаминово. Бог не отхвърли Своя народ, който бе предузнал… в избора те са обични на Бога поради отците» (Римл. 11:1-2, 28). Те приличат на клонки, отчупени от облагородена маслина (17-ти стих). Ще дойде ден, когато отново ще бъдат присадени, тоест включени в числото на богоизбранниците чрез покорство и вяра в Спасителя (24-ти стих нататък). И това, тъй да се каже, ще бъде по-малко чудо в сравнение със спасението на езичниците (Римл. 11:24). Служението на самия апостол Павел цели спасението на юдеите (11:13 сл.) не само практически мисионерски (11:14), но и есхатологически (11:25 следва; срв. 2 Кор. 13:16[31]). Следователно израилският народ е имал в ролята си на богоизбран историческата мисия да подготви света за идването на Спасителя Христа, за сключването на Новия Завет по благодат Божия с всички люде по земята без разлика на произход, пол и социално положение (Галатяни 3:28). Оттук може да се заключи, че историческата мисия на Израил в областта на вярата не изключва мисии на другите народи и хора в други области на живота, тоест не изключва богоизбранничеството на другите хора в течение на историята да развият правилно, плодоносно и съобразно плановете на Твореца своите природни таланти. Тъй шумери и египтяни създават основите на съвременната култура и писменост, гърците дават простор на философската мисъл, а римляните развиват правната. Въз основа на това обаче нито един от тези народи не би могъл да претендира за расово или някакво друго подобно превъзходство, но само за похвала, че са разгънали правилно своите дарования в полза на човешката цивилизация. Разгледаме ли в тази светлина богоизбранничеството на израилския народ, още веднъж ще дойдем до заключението, че 1. този народ не е отхвърлен окончателно в религиозно-спасително отношение, безпощадно след доброто изпълнение на историческата му мисия, а му е дадена възможност за спасение в Христа, както бележи апостол Павел; и 2. това негово религиозно-историческо избраничество не може да служи за някакви други обществени, политически и пр. претенции за изключителност или някакви особени права, които да надвишават онези на другите народи днес. Това важи и за новия, духовния Израил, членовете на Новия Завет, на Църквата Христова. Не само някаква теоретична вяра изисква Христос от нас, но дейна, на практика жертвена любов към човека, независимо от неговия произход, пол, социално положение и така нататък (срв. притчата за добрия самарянин – Лук. 10:30 нататък, както и Галатяни 3:28; Кол. 3:11).

Дадено историческо богоизбранничество не изключва същевременно всеки един момент на по-къснешно правилно разгръщане на талантите на съответния народ или богоизбрано лице в една или друга област на живота в общочовешка полза, тоест една мисия може да бъде последвана от друга, от трета и така нататък. Бог люби всички хора винаги (1 Иоан. 4:8, 10), и като техен Творец предоставя на всички Своите благодатни дарове, а от народите и отделните човеци зависи успешното практическо осъществяване на «богоиз- бранничеството», на «мисията».

___________________________________

[1]. Вж. J. de Fraine, Erwählung (Bibel-Lexikon, hrsg. v. Prof. Dr. Herbert Haag, Tübingen 1968, Kol. 425). Тъй в Псалом 104:6 в лицето на Яков се изтъква не само отделното лице за избрано от Яхве, но естествено и цялото му потомство – Израил.

[2]. Срв. Второзаконие 26:5-10. Kurt Galling, Die Erwählungstraditionen Israels. (Beiheft z. ZAW 48, 1928, S. 5).

[3]. E. Kutsch, Der Begriff berit in vordeuteronomischer Zeit (BZAW 105 1967, 133, 143; J. Begrich, Berit. Ein Beitrag einer atl. Denklorm (ZAW 60, 1944, S. I-II; Theologisches Handwörterbuch zum Alten Testament, hrsg. v. Ernst Jenni u. Mitarbeit v. Claus Westermann, Bd. I. München 1971, Kol. 342-343.

[4]. Срв. Gerhard von Rad, Das funfte Buch Mose (ATD 8), Göttingen 1968, S. 116; R. Smend, Die Bundesformel (Theol. Studien H. 68), 1963, S. 6ff.

[5]. Smend, цит. съч., S. 34.

[6]. Ν. A. Dahl, Das Volk Gottes, Darmstadt, 2. Aufl., 1963, S. 6.

[7]. Срв. Theol. Handwört., hrsg. v. Jenni, Kol. 286.

[8]. Вж. също Die Bibel und ihre Welt, hrsg. v. Gaalyahu Cornfeld u. G. Johannes Botterweсk, Bd. 2, München 1969, S. 460.; B. Schnackenburg, Enwählung (LfThK, Bd. 3, Freiburg i. Br., 1959, Kol. 1061).

[9]. Срв. Н. В. Huffmon, The Treaty Background of the Hebrew YADA (The Buletin of the American School of Oriental Research, № 181, 1966, p. 31-37.

[10]. Theologie des Alten Testaments, Berlin 1969, S. 363.

[11]. Handbuch theologischer Grundbegriffe, hrsg. v. Heinrich Fries, Bd. I, München 1962, S. 728.

[12]. Срв. Lexikon zur Bibel, hrsg, v. Fritz Rienecker, Wuppertal, i960, Kol. 566.

[13]. Theol. Handwörterbuch, hrsg, v. Janni, Kol. 285.

[14]. Notker Füglister, Strukturen der alttestestamentlichen Ekklesiologie, (Mysterium Salutis, hrsg. v. J. Feiner u. M. Löhrer, Einsiedeln, Bd. IV/Ϊ, S. 70).

[15]. Lexikon zur Bibel, hrsg. v. Rienecker, Kol. 366.

[16]. M. Noth, Das zweite Buch Mose (AID 5), Göttingen 1959, S. 126.

[17]. N. A. Dahl, Das Volk Gottes. S. 26.

[18]. Peter Altmann, Erwählungstheologie und Universalismus im Alten Testament (BZAW 92) 1964, S. 26.

[19]. Срв. думите в Малахия 1:2-5 и 2:15, които биха могли даже да доведат до заключение че „идеята за расово избранничество играе вече една роля” (Р. Altmann, цит. съч., стр. 27-28), поради което пророкът възвестява разпростирането на спасението и върху езичниците (Малахия 1:11).

[20]. Нашият синодален превод, е направен от славянски, а този от латински. Някои поправки в цитата са направени въз основа на текста у Paul RieBber, Altjüdisches Schrifttum auBerhalb der Bibel, Heidelberg, 2. Aufl. 1966, S. 270-271. Тази неканоническа книга, която се оформя като цяло късно (около 120-та година след Христа) се брои понякога като 4-то издание и е налице само в православните преводи на Библията на славянски езици.

[21]. Срв. Franz Hesse, Das Verstockungsproblem im Alten Testament (BZAW 74) Berlin 1955, S. 79.

[22]. Dahl, цит. съч., S. 31.

[23]. Срв. J. Gnilka, Verstockung (LfThK Bd. 10, 1965, Kol. 741.).

[24]. Hesse, цит. съч., S. 82.

[25]. Срв. Dahl, цит. съч., S. 33.

[26]. Срв. Artur Weiser, Das Buch der Propheten Jeremia (AID 21), Göttingen, 1955, S. 294.

[27]. Dahl, цит. съч., S. 33.

[28]. Там.

[29]. Dahl, цит. съч., S. 47.

[30]. Johann Maier u. Kurt Schubert, Die Qumran Essener, München 1973, S. 74-75, 130.

[31]. Вж. Георги Π. Царев, Тълкувание на Посланието на св. ап. Павла до римляните, София 1958, стр. 59-64; срв. професор Η. Н. Глубоковский, Благовестие Христьянской Славы въ Апокалипсисе Св. Апостола Iоанна Богослова, Джорданвил 1966, стр. 46 сл.; Paul Althaus, Der Brief an die Römer (NTD) Göttingen 1966, S. 117; Heinricn Schlier, Ekklesiologie des Neuen Testaments (Mysterium Salutis 4/I), S. 154f, 116ff; T. F. Bruce, The Epistle of Paul to the Romans, London 1966, p. 220-223; William Sanday a. Arthur C. Headlam, A. Critical a. Exegetical Commentary on the Epistle to the Romans. (The International Critical Commentary), Edinburgh 1955, p. 318.

Изображение – авторът на статията, протопрезвитер проф. д-р Николай Шиваров. Източник – http://bg-patriarshia.bg

блог на Драган Бачев

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s