Проф. Димитър Дюлгеров
ДK, 1951, кн. 7-8, с. 37 – 39.
Апостол Павел, макар и “званны на последок времен”, става първенец учител и систематизатор на Христовото учение. В православните богослужебни книги той е наименован „печат, венец и первопрестолник апостолов, уста Господня, неразоримая церкве стена и столп, труба божественныя Христових учении и страдании, основание учении и церкви, камень веры, учитель вселенныя, приведший Церковь Христу, многоплодная лоза, ловец мира, разорител лести непоколебимый”.
Приел Евангелието чрез откровение Иисус-Христово (Галатяни 1:1-12), апостол Павел смогнал да разкрие всички тайни на изкупителното дело Христово и да посочи верния път към спасение. Най-видните измежду апостолите – Иаков, Кифа и Иоан – му подали ръка за общуване (Гал. 2:6-9). И мисъл, и дело, и вяра и подвиг у него са ярки, победоносни, с поразяваща проникновеност и глъбина. Той най-много се потрудил, като апостол и учител (2 Кор. 12:23).
Апостол Павел разкрива ярко същината и значението на изкупителното дело Христово, в което се препъват онези, които като някогашни елини търсят мъдрост или като някогашни юдеи „знамения просят” (1 Кор. 1:17) и искат да „испраздниться крест Христов” (1 Кор. 1:17). Кръстът Христов за тях е или безумие, или съблазън (1 Кор. 1:22-23). Те приличат на фарисеите пред кръста Христов на Голгота, а не на разбойника, разпънат до Христа (Мат. 27:39-42). За чистите сърца тази „велия благочестия тайна” (1 Тимотей 3:16), в която искат да проникнат и серафимите (1 Петр. 1:12), става напълно ясна чрез думите на апостол Павел. Кръстът Христов е основа на нашата вяра, наше спасение и наш символ. Той ни дава всичко, „яже κ животу и благочестию” (2 Петр. 1:3). Той разкрива смисъла на страданията, спътници на доброто. Той е изява на добро и всяко добро е кръст. „Крест – хранитель всея вселенныя; крест – красота церкве; крест – царей держава; крест – верных утверждение; крест – ангелов слава и демонов язва” (Светилен на Въздвижение).
Кръстът е венец на изкупителния подвиг Христов. Разумът се смущава oт кръста, но сърцето го търси и в него намира утеха и разгадка на вълнуващи го въпроси. Кръстът е тайна за човешкия разум, а за чистото сърце е най-очебийна истина (1Кор. 2:14-15; 10-13).
Кръстът на Голгота е завършек на изкупителното дело Христово, а негово начало е въплъщението на Сина Божи. Христос извършил делата, които Отец Му дал да извърши (Иоан 5:36), прославил своя Отец, като свършил делото, що Му бе дал Отец да изпълни (Иоан 17:4) и заради предстоящата Му радост претърпял кръст (Евр. 12:2), прославил Отца Си и след като казал „свърши се!”, навел глава и предал дух (Иоан 19:30; Евр. 2:10-15; 5:8-10; Откр. 16:17; 21:6). Христос свършил делото на изкуплението и извикал на кръста „свърши се!” изкуплението на човешкия род. За апостол Павел тайната на изкуплението е неоспорима истина, радостна вест, сила Божия. Тази тайна не се нуждае от доказателства. Който повярва в Христа и се кръсти в Негово име, узнава реалния факт на изкуплението. Него не го вълнуват въпросите: каква е връзката между страданията, кръстната смърт на Христа и спасението на човека? Не можеше ли Бог да прости греха на Адам и без голготския кръст? Не е ли достатъчна само вяра в Христа, само покаяние, за да се получи примирение с Бога? Нали Иоан Кръстител отпускаше грехове преди Голгота, Петър получи прошка след сълзи на покаяние, блудницата бе опростена заради вярата ѝ, а грешницата – заради любовта ѝ (Лук. 7:47)? Как да примирим правдата и любовта Божии? Ако кръстната смърт Христова е удовлетворение на Божията правда, то може ли да се говори за прошка, за любов към човека? Правдата и любовта не се ли изключават взаимно? Голгота е дело на Божията абсолютна любов, но тя е и жертва за удовлетворение на Божията правда, за примирение на Бога с хората. На кръста „милост и истина сретостеся, правда и мир облобызастася” (Пс. 84:11). Това е може би антиномия за разума, но не е антиномия за сърцето. Бог е справедлив съдия (Римляни 2:5-6, 11; Гал. 2:6; Ефесяни 6:9; Кол. 3:2, 5). Той не пощадил дори Единородния Си Син в „явление правды Своея” (Римляни 3:25). Кръстът е бил необходим, за да се изпълни закона (Гал. 3:13, 19; Римляни 5:20), за да бъде откупен човека (1 Коринтяни 6:20; 7:22), за да бъде избавен от ”настоящаго века лукаваго по воли Бога” (Галатяни 1:4), за да бъде разрушено „средостение ограды” между Бога и човека „плотию Христовой” (Ефесяни 2:14). Христос принесъл Себе Си като агнец непорочен в жертва (Римляни 3:25) за греховете на човешкия род, за оправдание на мнозина (Римляни 5:18-19; Евр. 7:28). Той станал първосвещеник (Евр. 2:17; 5:5, 10; 6:20; 8:1), архиерей (Евр. 4:14, 15; 7:26; 9:11), свещеник (Евр. 5:6 и други). На кръста Христос принесъл изкупителна жертва Богу за хората и вместо хората, по подобие на старозаветните първосвещеници. Той бил „приносяй и приносимый”, първосвещеник и жертва. Кръстът дава благодатни сили на изкупения човек да възраства в Христа (Ефесяни 4:15) в „мужа совершенна, в меру возраста исполнения Христова” (Ефесяни 4:13). С вяра, чрез свето кръщение християнинът се омива от греха, оправдава се, освещава се, но не cе спасява. Грехът губи само своята сила; неговият пламък ослабва, едва тлее. За да се получи спасение, необходим е нов благодатен живот. Семе за праведност и святост е дадено; получен е „начаток Духа”; но те не действат против волята на човека. Необходимо е действено да бъде усвоено даденото от Христа изкупление; необходими са лични усилия, подвиг, кръст, „люби от чиста серца, и совести благия, и веры нелицемерныя” (1 Тимотей 1:5).
Хората са изкупени от Христа даром (Ефесяни 2:8). Усилията на човека да усвои даденото от Христа изкупление не са негова заслуга. Те са само условие за усвояване на даденото изкупление, оправдание и освещение; те са само показ на осъществявана чрез вяра в Христа вътрешна обнова (1Кор. 13:2; Филип. 2:12-13).Спасението е завършек на духовното усъвършенстване, на духовното възраждане. Възраждането е немислимо без страдания. Страданията съпътстват замяната на старозаветния човек с нов, на старата закваска с ново съдържание на волята. Тази замяна става с усилия, с борба, с жертви, със страдания. Тя е духовно творчество. Чрез нея се постига святост (1 Солуняни 4:3). Светостта води към спасение. Спасение се постига чрез творчески усилия, страдания, кръст, подкрепяни от Бога. „Сила Божия в немощи совершается” (2Кор. 12:9). Особено ярко апостол Павел разкрива първосвещеническата жертва на Христа в посланието си до евреите: Син Божи предвечно е определен да принесе, като първосвещеник, изкупителна жертва за греховете на хората (Евр. 2:17), да им даде освещаващи ги сили, за да възрастват в доброто (Евр. 9:12) и да установи нов завет между Бога и хората. Служи си със старозаветна терминология, но на исторически осветените форми на левитския ритуал дава новозаветно съдържание. Никой не може да се спаси сам, със свои сили. Всеки се спасява само чрез Христа. С кръста на Голгота са отменени старозаветните законнически жертви и законнически средства; действена е само Божията благодат; тя се усвоява чрез послушание и вяра. Вярата дава сила за единение с Христа. Тази вяра е вяра на Бога, а не вяра в Бога, тоест пълна надежда на Бога, пълна увереност в Неговата помощ, в Неговото съдействие да се увенчаят с успех усилията на човека за нравствена обнова. Този успех е сигурен, но се постига с търпение и надежда на Бога. Вярата става надежда и се слива с нея. Волята Божия е всемогъща, но не се проявява магически; тя действа само там, дето има приготвена почва чрез послушание, търпение и надежда. Послушанието прониква вярата и ѝ дава твърдост и постоянство. Спасението на човека зависи от послушанието му (Евр. 5:9). Послушанието не е заслуга; то няма активен характер; то е само напрегнат слух, внимание да бъде чут благовестния зов на Христа и своевременно да бъде отворено сърцето за Христа. Така се постига непрекъснато общение между Даващия спасение и търсещия спасение. Вярата свързва човека с Бога; тя дава реален обект на послушанието. Без вяра в Христа се руши основата, върху която се изгражда спасението. Бог не спасява човека против волята му. Спасение чрез насилие е невъзможно и немислимо. Спасението има обективен източник, но то е и вътрешен субективен процес.
Вярата не е само средство, за да се получат обетования; тя дава реални плодове – дела. В Стария Завет живеели с надежда, а в Новия Завет вярата осъщестява надеждата, прави я осезаема реалност и възпламенява увереност в бъдещето (Евр. 11:1, 13, 25-26). Делата нямат значение сами по себе си. В Новия Завет са отменени старозаветните законнически средства. Делата са необходимо следствие на вярата. Благодатната обнова на човека не остава скрита; тя има свои естествени, на нея само присъщи прояви, които свидетелстват за нея – че тя е станала. Делата само свидетелстват за осъществявано чрез вяра оправдание, което невнимателността може да погуби (Евр. 2:1).
Изкупителното дело Христово е извършено от любов към хората и независимо от тях. То е основа на спасението. Спасение не е възможно без изкуплението и преди него. Абсолютната правда и абсолютната любов Божии са неделими. Това може да бъде антиномия само за мъдруващия лукаво разум на плътския човек. Изкуплението се усвоява само чрез вяра. Усвоеното изкупление дава реални плодове: духовна обнова, святост, съвършенство и чрез тях – спасение, царство Божие, царство небесно, живот вечен. Спасение се постига с усилия, със страдания, с кръст. Спасяващият се строи духовен дом. Основите на този дом са положени от Христа, но самият дом се доизгражда с божествена благодатна помощ от човека. Благодатната помощ се получава с вяра. Любовта съпътства вярата (Гал. 5:6). Невнимателността в подвига на вярата може да постави непреодолима пречка за спасението.
_______________________
*Публикувано в електронен вариант в блога на Драган Бачев
ЕКАТЕРИНА ДАМЯНОВА 