Глубоковски „под черта“

 

glubok2

проф. д-р Иван Димитров

Сборник В памет на проф. Николай Никанорович Глубоковски (1863-1937), София, 2008, с. 111–117.

Навършиха се 150 години от раждането на проф. д-р Николай Никанорович Глубоковски, роден на 6.12.1863 г., изградил се като учен в Санкт-Петербургска духовна академия и по Божия воля станал основател на библеистиката в България. Неговата личност и научната му дейност бяха изчерпателно проучени и подробно изтъкнати през последните десетилетия у нас, в отечеството му и по света. Тук сега ще бъдат представени някои от онези страни в личността и дейността на именития учен, които обикновено остават извън вниманието на биографите, остават „под черта”. Правя това с убеждението, че тези страни от неговата личност са не по-малко интересни и значими.
                                                                * * *
Н. Н. Глубоковски наистина е голям учен и църковен общественик.[1] Магистър по богословие на Московска духовна академия, доктор по богословие, заслужил професор на Санкт-Петербургска духовна академия, член-кореспондент на Руската академия на науките, многократен лауреат на различни научни награди, Глубоковски се е ползвал с безкрайното уважение на своите студенти. Това отношение към професора е било предизвиквано не само от неговите бляскави заслуги пред науката. Глубоковски е бил „човек с широка натура”[2] – велик учен във всичко, което се е отнасяло до науката, взискателен и твърд, и заедно с това искрен, добър и снизходителен наставник в академичната аудитория. Не случайно вече в преклонните му години, като професор в Софийския университет неговите студенти от Богословския факултет го наричали Стареца.
Видният учен Н. Н. Глубоковски основно е известен с библеистичните си изследвания. Но той не е живял откъснат от живия живот на Православната църква – първо в Русия, а после и в България. В Русия е участвал дейно и ангажирано в обсъждането и решаването на редица въпроси от чисто църковен характер (като преминаването от синодална към патриаршеска система на управление), от междуцърковен характер (като междуконфесионалните диалози и начеващото икуменическо движение[3]) или от църковно-академичен характер (като статута на духовните академии и реформата на религиозното образование[4]). Писал е статии, участвал е в дискусии, дори в лекциите си пред студентите е правел отклонения, ангажиращи вниманието на аудиторията и към такива въпроси.
Тази своя до голяма степен пристрастна ангажираност той е запазил и в новото си отечество (лаская се от мисълта, че можем така да определим България в отношението му към нея).
Понякога днес у нас може да се срещне негово споменаване като знаме на старостилството и борбата срещу икуменизма. Проф. Глубоковски обаче е бил достатъчно трезв богослов и наистина голям църковник. Знаел е цената на своята вяра и е отстоявал нейната правота. Но не е бил склонен да приема предпоставени идеологеми. Затова убедено е участвал в междухристиянския диалог както от поста си в Санкт-Петербургската духовна академия, така и като сътрудник на Св. Синод на Българската православна църква в нейното общуване с останалите православни църкви и с инославните християни.
Едни от най-интересните сведения за научната дейност на Глубоковски могат да се намерят в бележките под черта на фундаменталния му тритомен труд Благовестие св. Апостола Павла по его происхождению и существу. Там откриваме ценни данни за неговия научен път, за трудностите и препятствията, през които е трябвало да преминава, за борбата с неуката, но властна цензура и т. нат. Той пише, например, че за този труд е ползвал около три хиляди заглавия![5] Но не е пристъпил към тяхното отделяне в раздел „Ползвана литература” към труда, понеже това би отнело твърде много ценно време, а би увеличило и без друго огромния обем на съчинението (цели 2277 страници!).
Защитавайки научния си подход във въпросния труд, Глубоковски отбелязва: „Рационалното осветление на апостолското учение по необходимост отначало се съсредоточаваше предимно върху рационалистичните опити и чрез системен разбор водеше към убедено признаване на постулатите на вярата. С това се осигуряваше и обективността на изследването, което за разума само доказва и разкрива, макар че нито за минута не престава да вярва и не започва да се съмнява. Удовлетворяването на питанията на разума не е посегателство върху вярата, а нейното достойнство въобще не се огражда с ирационалност, изисквайки само убедено и хармонично съподчинение”. Тук добавя и бележка под черта: „За нас всичко това беше очевидно, но за някои се оказа дотолкова неясно, че едно духовно лице (в монашеско звание) не се сдържа и ни изпрати от Минск анонимно писмо (получено на 26 май 1904 г.) с грубо протестен характер. При всичкото си желание ние не можем да го приведем тук поради непозволения позор на собствените съждения на анонимния автор”.[6]
Прекрасно осъзнавайки силата на своето влияние върху слушателите, понякога Глубоковски си е позволявал и отклонения от учебната програма, посвещавайки лекционни часове на теми, които са вълнували студентите. Не оставял без внимание въпроси като войната и мира,[7] нарастващото революционно движение в империята и в самата духовна академия, реформите в богословското образование, духовната цензура, моралния облик на клира, стремежа за възстановяване на патриаршията в Русия.
По-голямата част от тези беседи (22 на брой, предварително написвани от Глубоковски) била събрана и подготвена за публикуване от самия автор след емигрирането му от болшевишка Русия. Озаглавил сборника Академически обети и завети и му сложил посвещение: „На свещения олтар на Московската и Петроградската духовна академия с благоговейна признателност и молитвени упования”. Но този сборник не е отпечатан и останал сред ръкописното наследство на проф. Глубоковски, което вече е в Русия. Беше публикуван наскоро от йером. д-р Петър (Еремеев) в Богословский вестник, издание на МДА в Сергиев Посад.
Не само уникалните исторически факти и свидетелства, съдържащи се в този сборник на Глубоковски, го правят ценен за църковната история и за богословието въобще. Когато чете тези беседи, човек се прониква от духа на епохата, в която са живели и творили големи учени като Глубоковски, Лебедев, Флоренски – време, което заслужава да се нарича „златен век на руското богословие”.[8]
В беседата-лекция на тема „Богословието като наука”, изнесена на студентите в началото на академичната 1907/1908 г., проф. Глубоковски е засвидетелствал тревогата си, че поради неразбиране на същността, целите и задачите на православното богословие „богословската наука, която се струва ненужна на огромното множество от нашето православно общество във всичките му степени, сега става вече ортодоксално подозрителна и рационалистически опасна или направо вредна и за висшите йерархически кръгове”.[9]
В друга лекция от този вид, озаглавена „В името на академичните идеали” и произнесена през септември 1909 г., Глубоковски с горест казва на слушателите си по повод на намесата на руския Св. Синод в академичните дела: „Ние с вас сме отломки от разрушения академичен кораб, носен от капризните вълни към неизвестен засега бряг”.[10]
В Автобиографични спомени, завършени в София през 1928 г., проф. Глубоковски дава много интересни и до голяма степен самокритични бележки за своя живот, обучението си, кариерата, емигрантските неволи и пр. Оттам научаваме, че през август 1921 г. болшевишкото правителство му е разрешило да замине за Финландия благодарение на ходатайството на негов ученик и финландски дипломат пред писателя Максим Горки (1868-1936 г.),[11] който в първите години след Октомврийската революция защищава интелигенцията от неоправдани репресии.
Остават знаменателни горчивите думи на Глубоковски, казани още в 19 в., които добре характеризират и сегашните настроения в много църковни кръгове, особено сред клира: „Всеки мисли себе си за богослов по силата на приетата от него християнска вяра и не само не си прави труда за строга системна подготовка, но и я пренебрегва, като унижава богословската наука и нейните немногобройни последователи и като призовава да се принизят до неговото примитивно равнище”.[12]
Много интересни виждания на Глубоковски за отношението на висшето (по правило) монашеско духовенство към висшето богословско образование намираме в писмо на професора от 26 март 1905 г. до Василий Василиевич Розанов, един от основоположниците на руския религиозен ренесанс.[13] Там Глубоковски взима остро критично отношение към няколко въпроса от живота на Руската православна църква, като пише отново за:
– автономията на висшето богословско образование от пряка намеса на църковната власт;
– реформата в духовното образование въобще;
– моралния облик на епископата;
– конфликта между монашеството и бялото (т. е. женено) духовенство;
– духовната цензура, която определя като произвол на неуки монаси;
и, не на последно място, за
– широко обсъждания тогава въпрос за възстановяване на патриаршеския статут на ръководството на Руската църква.
Заемайки ясно отношение по „оплесканата от монасите реформа в устройството на нашата Църква” относно възстановяването на патриаршеското достойнство на РПЦ, което някои си представяли като средство за автономизиране на Църквата от държавата, Глубоковски пише на Розанов:
„… Вдъхновител на това дело е именно Антоний Волински[14] или „малкият”, най-големият от принципните мракобеси, особено „въздишащ” по патриаршеския жезъл… Тук трябва да се има предвид следното.
1) Тези монаси говорят за възвръщането на Църквата към „богоустановения” строй, но нека преди това някой докаже с разумни доводи, въз основа на писанията на Новия Завет и на историята на Апостолската църква, че исканият от тях строй е учреден от Бога в лицето на Христос и е осветен (санкциониран) от апостолската практика…
2) Който се позовава на примера на новозаветно-апостолската история, той трябва да знае, че тогава Църквата е била още извън държавата, а оттук следва, че в такъв случай и сега е нужно пълно разделение между тях. Желаят ли това „въздишковците” по патриаршеството, които въздишат по всеки орден, да не говорим вече за звездите?[15] …
3) В историята на митрополитската и патриаршеската система [се вижда, че те] са се оформяли във връзка с държавното устройство и в зависимост от неговите задачи, затова е странно да се призовава към това минало с цел да се оправдаят лицемерните въздишания за автономия като свобода от всякакъв държавен контрол.
4) А главното е това, че, следователно, патриаршеската система е исторически обусловена, а съвсем не е „богоустановена”…
6) … Забележете, че се предполага събор от монаси, които ще избират патриарха измежду себе си, като отстранят дори бялото духовенство, чиято автономия те толкова ненавиждат… А какво може да се очаква от монашеството, трябва да е ясно за всеки, който се огледа наоколо. Йерархията е паднала във всяко отношение и никак не може да служи за образец дори на благочестие или добродетели… И това е разбираемо, щом като монашеството е станало не начин за изграждане на собствения нравствен живот („изграждане на спасението”), а най-евтиното средство за скверна печалба…
7) Нима са малко всички тези белези? … Та нали в основата на всички разсъждения на „въздишковците” има най-чиста проба папизъм! След като са узурпирали в своя полза епископското служение, монасите искат да завладеят в свои ръце пълното и безконтролно върховенство в Църквата, като отстранят народа и обрекат бялото духовенство на ролята на требоизпълнители. Но у нас не е имало и не се очакват таланти в монашеството; и затова вместо толкова внушителното явление, каквото е съвременното дори папство, [у нас] се получава несмел деспотизъм – просто груб произвол…
9) Архиереите напразно плачат, че нямали никаква власт. Напротив, у тях тя е твърде много и за епархиите си те са пастири-деспоти, които често действат с най-чист вандализъм…
10) „Църквата” напразно прехвърля на други вината за своето поробване от монашестващите и монахоманите. Това никога нямаше да се случи, ако тя вършеше Божието дело в име Господне и не се стремеше към всяко човешко дело с цената на каквито щете унижения…
12) … Низшите и средните духовни школи служат преди всичко на потребностите на култа и трябва да са във владение [думата е нечетлива] на последния. Но висшата духовна школа е длъжна да задоволява нуждите на знанието и да не е свързана по същество със съсловието и т. под. Би било напълно законно тя да бъде извадена от „духовния затвор” на широк простор за задоволяване на нуждите на религиозната мисъл – например във вид на факултети при университетите и т. под. …
Но стига… Можете да се възползвате както и колкото искате, но бих помолил да не се споменава, че това произлиза от професор в някаква академия.
С истинска почит, Н. Глубоковски”.[16]
А ето и автентични бележки на проф. Глубоковски – върху руския синодален превод на Новия Завет. През 1892 г. обер-прокурорът[17] на Св. Синод Константин Петрович Победоносцев се обърнал към Св. Синод на Руската православна църква с документа „Об исправлении русского перевода книг Священного Писания”.[18] Тогава е било решено прегледът на евангелията да се възложи на младия (29-годишен още) доцент при катедрата по Св. Писание на Новия Завет в Санкт-Петербугската духовна академия Н. Н. Глубоковски. Последният се заема с усърдие и до есента на 1893 г. проверява превода на първите три евангелия и до 5 гл. на Евангелието според Йоан. По неизвестни причини останалите глави от това евангелие са били предадени едва през 1897 г.
Още при работата върху Евангелие според Матей Глубоковски пише „Общи указания по въпроса за поправяното на славянския и руския превод на Новия Завет”. След това за всяко евангелие написва „Бележки върху славяно-руския текст на Евангелие от […]”. Ръкописът на тези бележки – едно прецизно изпълнено дело – общо е съдържал малко над хиляда страници. В тях са отразени някои от вижданията на Глубоковски за новозаветния превод:
1) да се прави критика на текста на оригинала по същество;
2) да се постига яснота на превода, но не чрез парафраза, а като се направят бележки под черта на неясните места.
Той пише: „Аз ни най-малко не съм склонен да следвам примера на най-новите критици, които изхвърлят цели откъси и повече съм готов да подражавам (макар и не съвсем) на светителя Филарет Московски, който казвал, че е по-добре да имаме по-пълен текст”.[19] При това предлага да се възстанови Кирило-методиевският превод, с негова помощ да се определи типът на оригинала и тогава вече да се поправя. Ако се предприеме пълно преглеждане на превода с използването както на критични издания на новозаветния текст, така и на Textus receptus (които обаче не са сходни с Константинополската богослужебна редакция, а именно тя се възпроизвежда от славянския превод), ще се внесе излишна бъркотия и това „неизбежно ще доведе до отстъпване от първоначалната основа на старославянския превод и дори до нарушаване на неговия първоначален характер”.[20]
В своите Автобиографични спомени, писани през 1928 г. в София, проф. Н. Н. Глубоковски съобщава, че по случай 25-годишнината от неговата „духовно-учебна служба” ръководството на Вологодската духовна семинария е решило да постави в актовата зала портрет на своя именит възпитаник и вече „известен европейски учен”. Споменатият портрет наистина е бил окачен в семинарската аула, редом с портрета на отец (вече признат за светец на православието) Йоан Кронщадски. Последният е родом от Архангелска губерния, на север от родното място на Глубоковски, и при срещите си с професора го наричал свой земляк, което Глубоковски приемал като голяма чест. Пак в тези спомени Глубоковски скромно отбелязва: „Съдът на Историята за мене не е страшен, защото тя няма основания да си спомня за мене”.[21]
Смятам, че всички ние днес дръзновено се опитваме да опровергаем последното твърдение на великия в скромността си професор доктор Николай Никанорович Глубоковски.
________________________________________
[1] Веднага искам да поясня значението на последното определение. Това не е общественик из средите на Църквата, а е църковник, който се занимава освен с например чисто учителната или административната страна на християнството още и с въпроси, важни за обществото на вярващите, в случая – православните християни. Може би е нужно да се поясни, че църковник в речника на православните българи не означава непременно клирик, духовник, а – деен член на Църквата, който е част от нейното дело. В българския православно-църковен език съществуват уточняващите понятия свещенослужител и църковнослужител, като първото означава тъкмо клирик, духовник, а второто – църковен деец, не непременно с клирически сан.
[2] Иеромонах Петр (Еремеев) в предисловието на изданието: Глубоковский, Н. Н. „Академические обеты и заветы. Богословие как наука; Во имя академических заветов”, Предисл. Иером. Петра (Еремеева), публ. подготовлена иером. Леонтием (Козловым), М. Тихоновым – В: Богословский вестник, 4, 2004, с. 379. Изданието е достъпно и в Интернет на адрес: http://www.bogoslov.ru/bv/text/178504/index.html.
[3] Не е било възможно Н. Н. Глубоковски да не обърне внимание на зараждащото се в началото на 20 век икуменическо движение. Със своите трудове на авторитетен учен, посветени на въпросите за взаимоотношенията между православието и някои инославни изповедания, той много спомогна да се появи интерес сред западното християнство към Православната църква. Особено важно значение в това отношение има преведената на английски и френски език статия на Глубоковски „Православие по его существу” [в превод на български – тук (бел. ред.)]. След закриването от болшевишкото правителство на Санкт-Петербургската духовна академия в 1918 г. Глубоковски, като специалист по икуменическите въпроси, е бил поканен в Швеция да чете лекции в Упсалския университет (виж: Казарин, А. „Богословский анализ труда проф. Н. Н. Глубоковского Благовестие христианской славы в послании св. Апостола Павла к Галатам” – В: http://teolog.ru/lib/t2.php?pid=4. Благовестие св. Апостола Павла по его происхождению и существу, Кн. III, СПб. 1912, с. 12, бел. 3.
[4] Сред трудовете му, посветени на руската богословска наука и образование, заслужава да се споменат: По вопросам духовной школы (средней и высшей) и об Учебном комитете при Святейшем Синоде, СПб. 1907; „О реформе духовной школы” – В: Церковные ведомости, 12, 1908; Русская богословская наука в ее историческом развитии и новейшем состоянии, Варшава 1928.
[5] Глубоковский, Н. Н. Благовестие св. Апостола Павла по его происхождению и существу, Кн. III, с. 12, бел. 3.
[6] Пак там, с. 12.
[7] Особено по повод Руско-японската война от 1904-1905 г., след неблагоприятния изход от която в Русия започва първата революция от 1905-1907 г.
[8] Пос. съч., с. 381.
[9] Пак там, с. 384.
[10] Пак там, с. 389.
[11] Глубоковский, Н. Н. Автобиографические воспоминания (МДА, Софийский архив Н. Н. Глубоковского) – на адрес: http://www.golubinski.ru/academia/glubokovski/vosp.htm.
[12] Глубоковский, Н. Н. „Вера и богословие. Юбилейное исповедание” – В: Сосуд избранный. История российских духовных школ в ранее не публиковавшихся трудах, письмах деятелей Русской Православной Церкви, а также в секретных документах руководителей советского государства: 1888-1932, сост. М. Склярова, СПб. 1994, с. 94.
[13] Виден руски философ и публицист, работил за сп. Новое время, стремил се да намери решение на социално-философските проблеми в православната религиозност, макар отношението му към Православната църква да е било твърде противоречиво (виж: Около церковных стен, т. 1-2, 1906).
[14] Антоний Храповицки (1863-1936 г.), по-късно глава на Руската задгранична църква, а от 1902 до 1914 г. епископ Волински и Житомирски; в това качество е при написването на цитираното писмо от Глубоковски през 1905 г.
[15] По-висша степен на отличие от ордена.
[16] Писмо, отбелязано в архива така: „1905 год., 26 марта. Н. Глубоковский – В. Розанову” – РНБ, ф. 194, оп. 1, ед. хр. 278 – на адрес: http://www.golubinski.ru/ecclesia/roz.htm.
[17] Висш държавен служител, назначаван от руския император от времето на цар Петър Велики (от 1722 г.), който участвал в заседанията на Св. Синод, контролирал неговата дейност и имал право на вето върху всички решения. Длъжността е съществувала до 1917 г.
[18] „Об исправлении русского перевода книг Священного Писания” – В: Прибавления к Церковним ведомостям, 33, 1982, с. 1129.
[19] Глубоковски, Н. Н. „Общие указания” – В: Савич, Д. Ординарный профессор Н. Н. Глубоковский и его „Замечания на славяно-русский текст евангелия Матфея, Марка, Луки и Иоанна” (история рукописи). – на адрес: http://subscribe.ru/archive/religion.sbible/200311/20220903.html. Срв.: Сорокин, В. „Заслуженный профессор Н. Н. Глубоковский и его рукописное наследие” – В: Тысячелетие крещения Руси, ч. 2, М. 1989, с. 323.
[20] Пак там, с. 10.
[21] Глубоковский, Н. Н. Автобиографические воспоминания.
http://www.vatican.va/archive/cod-iuris…/codex-iuris-canonici_russian.pdf
________________________________________
В електронен вариант текстът е взет от: Живо Предание с незначителни корекции.
Краткък адрес на настоящата публикация:http://dveri.bg/933qa

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s