СИНЪТ ЧОВЕШКИ

Men

 

Из книгата “Синът Човешки”
превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000.

От автора
За какво са написани тези страници? Необходими ли са те, след като за Основателя на християнството е казано толкова много? Всяка нова книга на евангелска тема може да предизвика подобни въпроси. Освен това явно е, че никой труд, посветен на живота и учението на Иисус Христос, не е в състояние да замени първоизточника си. „Има една книга – пише малко преди смъртта си Пушкин, – в която всяка дума е изтълкувана, обяснена, проповядвана по всички краища на земята, приложена към всевъзможните житейски обстоятелства… Тази книга се нарича Евангелие – и такава е нейната вечно нова красота, че ако ние, преситени от света или потънали в униние, случайно я разгърнем, вече не сме в състояние да се съпротивляваме на сладостното ѝ увлечение и потъваме духовно в божественото ѝ красноречие”[1].

И наистина, кой друг, освен евангелистите, е съумял да се справи с тази грандиозна задача – да запечата образа на Иисус Назаретеца, при това използвайки учудващо пестеливи средства?
И тъй, ако ние искаме да знаем истината за Христа, трябва да я търсим преди всичко в Евангелието.
Но онзи, който за пръв път го взема в ръце, може да се натъкне на известни трудности. Нали от авторите на Новия Завет ни отделят почти две хиляди години? Случва се съвременният човек да не може да разбере много техни намеци, обрати на речта, а понякога дори и самия ход на мисълта им, което налага необходимостта от пояснения, за да се даде един вид ключ към Евангелието. Изучаването на новозаветната писменост отдавна вече се е превърнало в наука. Стотици изследователи – богослови, историци, филолози – развиват огромна дейност при тълкуването и съпоставянето на текстовете и уточняването на смисъла им. Те старателно изследват всяка глава и всеки стих от Евангелието.

Тези аналитични трудове безспорно са ценни. Те спомагат да се изяснят немалко важни подробности. Но техните автори често следват метод, който оставя главното на втори план. Обширните критични изследвания за Матей, Марк, Лука и Иоан почти засенчват Самия Христос. А нали евангелистите са се стремили до нас да достигне тъкмо вестта за Сина Човешки, който е алфата и омегата на християнството. Без Него то се лишава от душа, или просто казано – не съществува.
Ето защо през последния век и половина в евангелската история, наред с богословския и литературен анализ, започва да се използва също така и методът на обобщението**, на синтеза. Авторите тръгнали по този път, искат, опирайки се на данните от текстуалната критика, да пресъздадат цялостната картина от земния живот на Христос. Известният руски проповедник, архиепископ Инокентий Херсонски (Борисов), е един от първите, които прилагат този метод. Неговите очерци излизат през 1828 година под заглавие „Последните дни от живота на Иисус Христос“. Оттогава книгата претърпява много издания и продължава да се ползва с голяма популярност. Но тя обхваща събитията само около Страстната седмица.
Остава да се съжалява, че опитът за пълна „биография“ на Христос, написана под формата на свързано повествование, е предприет от нехристиянски автор. Става дума за Ернест Ренан, френски историк и мислител, чиято книга „Животът на Иисус“ се появява през 1863 година.
В нея авторът успява да пресъздаде ярка и правдива панорама на евангелската епоха и необикновено живо да обрисува Самия Основател на християнството, въпреки че като скептик-позитивист по мироглед той до голяма степен изкривява Неговия облик. За успеха на „Животът на Иисус“ спомага и това, че основната тайна на Евангелието – тайната за Богочовечеството – се оказва фактически изтрита от християнското съзнание. Това естествено води до реакция, чийто изразител става Ренан. Скоро след появата на книгата пасторът Едмон Пресенс, съотечественик на Ренан, пише: „Човешкото в Христос много често се принася в жертва на Божественото, забравя се, че последното е неотделимо от първото и че Христос… не е Бог, скрит под образа на човек, а Бог, станал човек, Син Божи, унизен и обруган, Христос, ако използваме смелия език на апостол Павел, подчинил наистина Себе Си на условията на земния живот. Много често са ни представяли Иисус като отвлечен догмат и затова са се хвърляли в противоположна крайност”[2].
И привържениците, и противниците на Ренан първоначално повече се занимават с философските му възгледи; а когато интересът към него отслабва, а страстите, разгорели се около „Животът на Иисус“, започват да стихват, ясно се очертават достойнствата на приложения в книгата метод[3].
Характерен е случаят, който разказват за Владимир Соловьов. Веднъж, разговаряйки с главния прокурор на Синода Константин Петрович Победоносцев – крайно консервативен човек, – философът иска от него разрешение да издаде на руски език „Животът на Иисус“, като приложи и критични бележки.
– Доживях от вас да го чуя! – възмутил се главният прокурор. – Какви ги измисляте?
– Но нали трябва най-сетне да разкажем на хората за Христос? – отвърнал усмихнато Соловьов.
Той самият се отнася отрицателно към Ренан, но иска да подчертае, че по правило многословните трудове на критиците и тълкувателите не доближават много хората до евангелския Христос, по-скоро дори ги отдалечават от Него. В този смисъл на техния фон може да спечели и Ренан. Не е чудно, че след книгите на архиепископ Инокентий Херсонски и Ренан започват да излизат други, написани в същия стил и техният брой с всяко десетилетие се увеличава. Но често резултатите са спорни и противоречиви. Едни искат да видят в Назаретеца само реформатор на юдейството, други – последния от пророците; за привържениците на насилието Той е революционер, а за толстоистите – учител по непротивене, за окултистите е „посветен“ в езотерически орден, а за враговете на традиционните обществени устои – борец против рутината.
„Има нещо трогателно – отбелязва известният историк Адолф Харнак – в този стремеж у всички и у всеки да се доближи до Иисус Христос откъм страната на собствената си личност и на собствените си интереси и да открие в Него самия себе си или да получи макар и някаква частица от Него“[4]. От друга страна в тези опити проличава тесногръдието на хората, които се мъчат да разгадаят „загадката на Иисус“, изхождайки само от личните си, понякога доста едностранчиви възгледи.
А личността на Христос е неизчерпаема, тя превъзхожда всички обичайни мерки; ето защо всяка епоха и всеки човек могат да намират в Него нещо ново и нещо близко. За това донякъде свидетелства и историята на изкуството. Ако ние сравним фреските в римските катакомби или древноруската икона с образа на Христос у Ел Греко или у модерниста Шагал, лесно ще се убедим как през вековете неговият образ се е пречупвал по различен начин.С какво могат да се проверят и коригират тези трактовки в живописта, в науката и в литературата?
Единственият критерий е самото Евангелие, върху което се основават всички опити да се изобрази Синът Човешки.
Наистина някои историци твърдят, че Евангелията са прекалено лаконични, за да дадат материал за „биография“ на Иисус. Действително в тях са пропуснати много факти, редица конкретни детайли остават неизяснени, но непредубеденият изследовател ще намери в тях най-важните черти от живота и учението на Христос. Освен това, оскъдните източници обикновено не са пречка да се създават жизнеописания на велики хора, за които са се запазили къде-къде по-малко достоверни данни[5].
Има и такива богослови, които отричат възможността да се изложи евангелската история, като се основават само на това, че Новият Завет не е „обективен разказ“, а проповед за спасението и за Спасителя на света. Но дори и Евангелията да са възникнали като църковни, богослужебни книги, съдържащи благовестието на вярата, това съвсем не изключва историческата им ценност. Създадени не от летописци и не от историци, те все пак съдържат свидетелството, достигнало до нас от първия век на Църквата, когато още са били живи очевидците на земното служение на Иисус. Повествованията на евангелистите се потвърждават и допълват от античните и юдейските автори, а също така и от откритията на съвременните археолози. Всичко това ни позволява да смятаме задачата на биографите на Иисус за напълно осъществима.
Явно, че чисто историческата страна не може да е основна в Неговата „биография“.
Синът Човешки принадлежи не само на миналото. Днес, както и по времето, когато Той е живял на земята, Него Го обичат, в Него вярват и с Него се борят.
Но не бива да се забравя, че Христовият път минава сред хора от определено време, че първо към тях е било обърнато Неговото слово. Св. Иоан Златоуст препоръчва, докато четем Евангелието, да си представяме конкретната обстановка, послужила за фон на свещените събития. Сега можем да следваме този съвет с по-голям успех, отколкото по времето на самия Златоуст, защото разполагаме с по-подробни сведения за Юдея през I век. Да се види Иисус Назаретеца такъв, какъвто са Го виждали съвременниците Му, е една от основните задачи на тази книга, ако тя ще се изгражда по принципа на историко-литературния синтез. Сред християнските автори, които се ръководят от този принцип, най-известни са Фредерик Ферар, Конингъм Хайки, Алфред Едерщайм, Анри Дидон, Франсоа Мориак, Димитрий Мережковски, Анри Даниел-Ропс, Фултон Орслер, Артур Нисин. Но тъй като те всички са писали за Запада, появата на още една книга от това направление, ориентирана към руския читател, може би е оправдана. В нея авторът не си поставя изследователски цели, а се стреми само към онова, за което говори Соловьов в разговора си с Победоносцев, – просто да разкаже за Христос. Да разкаже въз основа на Евангелията, на най-добрите коментарии за Него, а също и други източници[6]. В процеса на работа са взети под внимание най-важните резултати от съвременната новозаветна критика, но като се има предвид, че и тя самата се нуждае от критически подход.
Тази книга преди всичко е за онези, които за пръв път четат Евангелието или изобщо не са го чели. Затова разказът започва с външни събития, като постепенно се доближава до по-дълбоки и по-сложни теми.
Осведоменият читател навярно също ще намери нещо ново за себе си, въпреки че към него е адресиран само разделът, който се отнася до „теорията на мита“ и произхода на Евангелията.
Авторът се надява, че книгата ще представлява интерес и за невярващите. Всеки човек трябва да има представа за Основателя на религията, която е неотделима част от световната култура. При цитирането на Новия Завет, на автора му се наложи да се откаже от общоприетия синодален превод. Качествата му са безспорни, но, направен преди век и половина, той е остарял както в научно, така и в литературно отношение. Затова в книгата е използван (с някои поправки) новият превод, осъществен в Париж от архиепископ Касиан[7]***.
Литературни цитати се дават само в най-необходими случаи. Желаещите да задълбочат знанията си в тази област могат да се насочат към трудовете, изброени в библиографията.
Ако предлаганият очерк помогне на читателя по-ясно да разбере Евангелието, ако пробуди интерес към него, или просто го накара да се замисли, целта на автора ще е постигната.
Първоначално книгата се печата на отделни глави в „Журнал Московской Патриархии“ и в „Църковен вестник“ (България). Изцяло тя излиза в издателство „Жизнь с Богом“, което направи толкова много за икуменическото сътрудничество на християните. По молба на приятели, а също и вземайки под внимание отзивите и пожеланията на читателите, авторът реши да подготви нов, преработен вариант. Благодарността си към хората, помогнали му в работата, той не може да изрази по друг начин, освен като молитвено си спомня за техния самоотвержен труд.
_________________________
***Поради това, че самият автор изрично подчертава, че предава библейските цитати не по синодалния превод, а по превода на архиепископ Касиан и то в собствена (на Александър Мен) редакция, съобразявайки се с неговата воля и за да има единство, всички цитати са според авторския текст, който не винаги съвпада със синодалния. Там където има значителни различия, под линия се посочват паралелите с българския синодален превод. Бел. прев.
[1]. Пушкин, А. С. Полное собрание сочинений. Т. VII, М.-Л., 1949, с. 443.
[2]. Прессансе, Э. Иисус Христос и Его время. Пер. с франц. СПб., 1869, с. 11.
[3]. Известный русский богослов М. Муретов дал в начале нашего века высокую оценку мастерству Ренана, хотя основные идеи его книги подверг резкой и справедливой критике. „С поразительной живостью, – говорил он, – Ренан рисует историческую и географическую обстановку евангельских событий. С неменьшим искусством воспроизводит среди этой обстановки, хотя вымышленные и ложные, но живые, полные выразительности и движения великие образы священной истории“ (Муретов М., Эрнест Ренан и его „Жизнь Иисуса“, СПб., 1907, с.13).
[4]. Гарнак, А., Сущность христианства, М., 1907, с. 40.
[5]. Скудость биографических данных о Будде или Спартаке, Рублеве или Шекспире не исключила попыток обрисовать их жизнь на фоне соответствующей эпохи.
[6]. Основным нашим источником являются, конечно, книги Нового Завета, особенно – Евангелия. Русские переводы аграф и апокрифических текстов Нового Завета указаны в библиографии. Основные ветхозаветные апокрифы изданы по-русски прот. А. Смирновым (Книга Еноха. Казань, 1888; Книга Юбилеев. Казань, 1895; Псалмы Соломона. Казань, 1896; Заветы XII патриархов. Казань, 1911). Полный свод этих апокрифов издан по-английски Р. Х. Чарлзом (Charles R. H. The Apocrypha and the Pseudepigrapha of the Old Testament, v. II, Oxford, 1973). Для воссоздания евангельской эпохи неоценимы сочинения иудейского историка Иосифа Флавия (русские их переводы: О древности иудейского народа. Пер. с греч. СПб., 1895; Иудейская война. Пер. с греч. СПб., 1900; Иудейские древности. Пер. с греч. Т.1–2, СПб., 1900). Талмуд, хотя и писался со II по IV в. н.э., проливает свет на иудаизм периода Второго храма. Он вышел по-русски не полностью, однако переведены важнейшие его части (Талмуд. Мишна и Тосефта. Пер. Н. Переферковича. Т. 1–6, СПб., 1900–1904; Вавилонский Талмуд. Вильна, 1861, 1902, 1903, 1911, 1912; Иерусалимский Талмуд. Берлин, 1925). Ряд ценных материалов собран в книге: Ранович А. Первоисточники по истории раннего христианства. М., 1933. Произведения христианских писателей первых веков изданы в русском переводе прот. П. Преображенским (Писания Мужей Апостольских. СПб., 1895; Сочинения древних христианских апологетов. СПб., 1895). Некоторые данные по новозаветному времени содержатся у Тацита (Сочинения в двух томах. Пер, с лат. Л., 1969) и Светония (Жизнь двенадцати цезарей. Пер. с лат. М., 1964). Святоотеческие и познейшие комментарии к Евангелию указаны в библиографии.
[7]. Новый Завет Господа нашего Иисуса Христа. Новый перевод с греческого подлинника, с параллельными местами. Лондон, 1970. Епископ Кассиан (Безобразов), возглавлявший комиссию по переводу, был в то время ректором Православного богословского института в Париже. Этот перевод, к сожалению, далек от совершенства, но его преимущество в том, что в нем учтены достижения современной текстуальной критики. При цитировании по этому переводу некоторых речей Спасителя текст расположен в соответствии с правилами священной библейской поэзии.

 

Пролог
През есента на шейсет и трета година преди нашата ера по пътищата на Палестина** се показват колони от римски войници. Зад тях със скърцане се точат обози, с грохот се придвижват тежки обсадни оръдия, сред облаци прах блестят ризниците на легионерите и се развяват бойните знамена. Армията се командва от четирийсет и три годишния пълководец Гней Помпей. Тайно мечтаейки за световно господство, той обича да се гизди с тога на международен арбитър и повтаря, че пристига в Сирия не за да завладее чужди земи, а като защитник на реда и освободител. По онова време той вече е достигнал зенита на славата и се радва на любовта на военните. Това, че Помпей се е разправил с пиратите – този бич за мореплавателите – и победоносно е завършил кампанията срещу Митридат Понтийски и Тигран Арменски, укрепва позициите му и в Рим, и отвъд неговите предели.
Помпей заварва Близкия изток в състояние на война, която се води между местните царчета и управниците. Затова той бърза да въдвори там мир, раздавайки титли и корони, а в същото време обявява цялото сирийско крайбрежие за Римска провинция.
Този момент съвпада с упорита борба за иерусалимския престол между двамата братя-претенденти – Аристовул и Хиркан. Те се обръщат към Помпей с молба да разреши спора. Но докато в Дамаск се водят преговори, Аристовул внезапно променя мнението си и се отказва от помощта на римляните. Като научава за това, разгневеният Помпей с бърз ход се насочва към Иерусалим… Палестина, или Страната Израил, по която сега вървят кохортите и където след сто години щеше да прозвучи гласът на Христос, е разположена на кръстопътя между Европа, Азия и Африка и това постоянно я превръща в ябълка на раздора. Векове наред много завоеватели посягат на територията ѝ, въпреки че тя никога не се е славела с особено плодородие или с природни богатства.
Тази малка ивица земя край бреговете на Иордан и Мъртво море включва в себе си всевъзможни оттенъци на климата и релефа. Не напразно я наричат край на контрастите. По върховете на израилските планини има вечни снегове; през зимата, дори на юг, често вали сняг, а през лятото тук-там горещината става почти тропическа. Палми и нарови дървета, смоковници и кипариси растат редом с лещаци и върбалак; зелените равнини се редуват с голи скалисти вериги.
В старо време най-цветуща е северната област – Галилея, разположена на запад от езерото Кинерет (Генисарет), което понякога наричали Генисаретско море. Сред местното население са живеели много другоплеменници и поради това я наричали „езическа Галилея“. На юг с нея граничи областта Самария. Някога заедно с Галилея тя е представлявала Северното Израилско царство, унищожено от асирийците през 722 година преди нашата ера. Завоевателите откарали в плен жителите на градовете, а на тяхно място преселили хора от Месопотамия и Сирия. Колонистите се смесили с израилтяните и приели тяхната вяра, но запазили и старите си обичаи. Юдеите отказвали да признаят тези самаряни за свои събратя, като ги смятали за полуезичници, а това водело до конфликти, за които се споменава и в Евангелията. Няколко стотин самаряни и днес живеят в Израил. Подобно на своите предци, те почитат свещената планина Гаризим, където някога се намирал техният храм. Южната част на страната, или по-точно Юдея, е пълна противоположност на Севера. Неприветлива и безплодна, тя прилича на хълмиста пустиня с оазиси. Нейният суров, но здрав климат закалил юдеите и ги направил народ издръжлив, неизнежен.
Крайната спирка по пътя на римляните към Иерусалим, бил Иерихон, който още пазел красотата на благодатния Север; той се славел с целебни извори и палмови гори. Тъкмо там разположил лагера си Помпей и оттам довел войниците до стените на юдейската столица.
Иерусалим, преживял петнайсет века слава и падения, отдавна е легендарен град. Разположен на хълм, той представлява мощна крепост. Помпей, който разбира от обсадни маневри, е смутен от вида на стените. Ала разногласията, бушуващи вътре в самия град, му помагат. Аристовул се предава на милостта на римляните, а партията на брат му Хиркан им отваря вратите. Само онези, които не желаят да се примирят с присъствието на чужденците, се затварят в храмовата цитадела, готови да се бранят до смърт. Обсадата продължава цели три месеца, докато римляните с огромно усилие не разрушават една от кулите. Когато те нахлуват в храма, изумени виждат, че свещениците продължават да извършват богослужение. През цялото време, докато траела отчаяната отбрана, духовенството не напуска олтара и загива заедно със защитниците на светинята.
Помпей, ползвайки се от правото на победител, иска да разгледа прочутия храм, също и Дебир – Святая Святих, мястото, където можел да влиза, и то само веднъж в годината, единствено първосвещеникът.
Неудържимо любопитство тласка римлянина да престъпи забранения праг – та нали за юдейската религия се носели какви ли не фантастични слухове. Едни разправяли, че в Дебира се намира златно изображение на магарешка глава, други твърдели, че там е скрит човек, обречен на заколение. Какво наистина се крие там? Какви ли изненади не е поднесъл загадъчният Изток на хората от Запад! В напрегнатата тишина завесата се разтваря. И какво? Учудването на Помпей и офицерите му няма край. Те очакват да видят нещо необикновено, най-малкото някакъв образ – прекрасен или отблъскващ. Но там е пусто. Там живее Незримото…
Римляните напускат храма със странно чувство, примесено със суеверен страх, без да се допрат до нищо. Но те навярно биха се учудили още повече, ако бяха научили, че съдбата ги е срещнала лице в лице с религията, предназначена да стане люлка на учението, което ще завладее Изтока и Запада, беломраморна Елада и родния им Рим.
С какво се отличава тази религия от останалите?
На този въпрос може да се отговори само ако се почне отдалеч.
Още когато светлината на разума за първи път пламва в човека, той усеща реалността на някаква Висша Сила, обхващаща света. За първобитния ловец било естествено да я отъждествява с това, което ние сега наричаме природа. Ето защо навсякъде – и в облаците, и в звездите, в реките и в живите същества, хората търсели присъствието на Божественото. Първоначално, естествено, това води до грубо идолопоклонство, към обожествяване на отделни предмети и явления. По-късно в Индия, Гърция и Китай от култа към природата се ражда вярата, че видимият свят е единствената истинска реалност. Но такова виждане е в противоречие с общочовешкия духовен опит и не получава широко признание.
Напротив, с настъпването на религиозната и философската зрялост на културите, се затвърждава убеждението, че в основата си върховната Реалност се отличава от всичко лично и ограничено. Последна дума на дохристиянската мисъл става учението за Божественото, Чието съкровено, неизповедимо битие се намира отвъд зримото. Както и да Го наричат – Небе, Отец, Съдба, – никой смъртен не може да познае дълбочината Му. Тази идея не само че произтича от преживяванията на мистиците, но има и логическо основание. Наистина, какъв разум е в състояние да обхване Самата Безпределност?
Все пак в човека тайнственият порив към висините не угасва. Той през цялото време се стреми да преодолее дистанцията, която го отделя от Небето, да свърже живота си с друг свят. В резултат на това продължават да съществуват две тясно преплетени вери: вярата в Непостижимото и – в стихийните божества. Последните като че ли стояли по-близо до човека и с тях могло да се встъпи в пряк контакт. Смятало се, че има тайни магически способи и че с тяхна помощ хората са в състояние да влияят на демоните и духовете. Подобен утилитарен поглед остава господстващ в продължение на хиляди години.
Многобожието и магията напразно са се мъчили да запълнят пропастта, която разделя земята и небето. За първи път тази раздвоеност е премахната в библейското Откровение. То учи за Бога, „светия“, тоест несъизмеримия със сътвореното, и същевременно – за човека като Негов „образ и подобие“. Тайнственото родство на безконечния Дух с духа, имащ край, прави възможен, според Библията, Завета между тях.
Заветът, или Съюзът, е пътят към единение на човека не с боговете, а тъкмо с висшето Начало, пребъдващо над Вселената.
Забележете, че религията на Завета се изповядва от народ, който не е създал могъща цивилизация, не се откроява в политическо отношение и само за кратко време достига национална независимост. Но той съумява да пренесе верността си към Бога през дългите столетия на своята мъчително трудна история.
Прадедите на този народ от незапомнени времена са бродели между Сирия и Египет. Преданието пази спомена за племенния еврейски вожд Авраам (около 1900 година преди нашата ера), с чието име е свързано началото на старозаветната религия. Първата ѝ заповед показва важността на човешките постъпки пред лицето на Небето. „Аз съм Бог Всемогъщи; ходи пред Мене и бъди непорочен“. На Авраам било обещано, че чрез неговите потомци „ще бъдат благословени всички земни племена“, въпреки че си остава тайна какво ще означава това благословение[1]. През ХVII век преди нашата ера евреите, гонени от глада, се преселват на изток от нилската делта, където постепенно попадат под деспотичната власт на фараоните. Вярата на Авраам е почти забравена.
Около 1230 година група еврейски родове, носещи името „Израилеви синове“, или просто Израил, е обединена от Моисей – техния велик пророк и законодател. Той връща народа към „Бога на отците“, към „Бога Авраамов, Исааков и Яковов“ и извежда съплеменниците си от „дома на робството“. За спомен от „изхода“ и освобождението от Моисей, е установен празникът Пасха.
Скрити в Синайската пустиня, израилтяните известно време живеят в околностите на свещената планина Синай и оазиса Кадеш, където пророкът тържествено провъзгласява основите на религията на Завета.
Моисей заповядва на народа да почита само единия Бог, Владиката и Създателя на света, Който е Яхве, Съществуващият, Онзи, Който владее битието, и Сам Той стои над всичко сетивно[2]. Пророкът забранява да се покланят на каквито и да е природни богове и дори да правят изображения на Самия Яхве. Знак за Неговото присъствие сред верните е само ковчегът, голям сандък, украсен с фигури на крилати същества – керуби[3]. Полагали го на дълги върлини и по време на битка го носели пред войниците.
Моисей учи, че по волята на Съществуващия, Израил трябва да стане Негово избрано оръдие, „народ свет и царство от свещеници“, общност от хора, предназначена да служи на Бога истинен. Култът на номадите-израилтяни е освободен от обилни церемонии, присъщи на всички древни религии[4]. Учението на пророка накратко е изразено в Декалога – десетте заповеди, които били изписани върху две каменни плочи. Същността им се свежда до вярност към Господа – Избавител, а също и до основни нравствени норми: почитай майка си и баща си, не убивай, не кради, не прелюбодействай, не клевети, не завиждай. От култовите обичаи Декалогът споменава само един – законът за съботния ден, посветен на Бога.
Освен Десетте заповеди, към същото време навярно се отнася и молитвата-вероизповедание, която започва с думите: „Слушай, Израилю: Яхве е Бог наш, Яхве е един. Възлюби Яхве, твоя Бог, от всичкото си сърце, от всичката си душа и с всичките си сили[5]!“
Величествената простота на Моисеевата вяра и нейните заповеди, които и днес е все така трудно да се следват, бележат коренен поврат в религиозното съзнание. Не е чудно, че Моисей е трябвало да преживее трагедията на неразбран пророк.
Библията разказва с какво усилие довчерашните роби са възприемали уроците на своя учител, как са въставали против него, колко силна е била властта на привичните суеверия. Но пророкът не отстъпва дори и тогава, когато му се струва, че делото е провалено. И усилията му не са напразни. Религията на Завета става онзи солиден корен, от който израстват духовната издръжливост и единството на народа. Още по времето на Моисей израилтяните започват да проникват в Ханаан, както тогава наричали Палестина, а след смъртта му повечето от тях преминават отвъд реката Иордан и завладяват страната. Сбъдва се мечтата на много поколения: да живеят на „земята Авраамова“.
Юдейското племе се заселва в района на хълмистия Юг, а останалите колена – на Север. Но скоро става така, че децата на пустинята изпадат в положението на победители, които са принудени да се подчинят на културата на победените. По това време ханаанската цивилизация, близка до финикийската, е високо развита. Въпреки това ханаанските култове продължават да пазят древния си фанатичен характер. В тях се практикуват и човешки жертвоприношения, и ритуални убийства на деца, и храмова проституция. При ханаанците празниците, свързани с плодородието, се съпровождали с чувствени обреди и оргии.
Под въздействието на народа, сред който трябвало да живее, Израил бързо започва да губи духовната си самобитност. Почитането на Ваал и други земеделски богове на Ханаан незабелязано навлиза в бита на еврейските селяни. Както се казва в Библията: „Израилевите синове се отклониха от Яхве, Бога свой“. Около 1100-та година на ханаанския бряг слизат воини, дошли от Егейските острови. Това били филистимците, хора, които вече владеели тайната на топенето на желязото. Те бързо наложили властта си над страната и от тях впоследствие тя получила гръцкото си название – Палестина. Израилтяните и ханаанците, които имали само бронзово оръжие, не могли да се съпротивляват на завоевателите.
Минава почти половин век преди игото на чуждоземците да се възприеме като небесно наказание заради отстъпничеството. И тогава се появяват проповедници, които призовават народа да се върне към вярата на бащите. Те събуждат народните сили и възглавяват въстанието против филистимците.
Войната продължава дълго и завършва с победа. Вследствие на това се образува независимото еврейско царство. Около 1000-та година, при цар Давид, то обединява няколко родствени племена и простира границите си „от Нил до Ефрат“. Давид превръща ханаанската крепост Иерусалим в религиозна и политическа столица, където по негово нареждане пренасят ковчега. Пророк Натан предсказва на царя, че предаността му към вярата ще бъде възнаградена: един от Давидовите потомци ще стане основоположник на вечното царство[6]. Според Източния обичай, когато провъзгласявали някого за монарх, свещеникът изливал върху главата му съсъд с елей. Смятали елея – зехтина за символ на издръжливост. Обредът „помазване“ напомнял за това, че властта се дава от Бога, Чийто Дух от този момент нататък ще пребивава в Избраника. Затова всеки властелин на Израил (а понякога и пророк) се наричал Помазаник, Месия, или по гръцки Христос. Но с течение на времето започват да отнасят тази титла само към Великия Цар на бъдещето.
За израилтяните обещанието за Месията се слива с общата надежда за сбъдването на неведомите Господни замисли. Тази надежда отдавна била характерна черта на Стария Завет. Тя се заражда още в дните на Авраам; след това въжделена цел става Обетованата земя, пътя към която посочва Моисей, и накрая пророчеството на Натан дава нова насока на народните копнежи.
Но не бива да се мисли, че духовният живот на Израил по онова време си остава неопетнен. Във всяка глава от Библията има драматични страници, които разказват за борби и съблазни, за падения и отстъпничество. Малодушие и страсти, влечение към чужди култове и сметките на политиците неведнъж са разколебавали вярата.
След Давид контактите с Финикия и Египет отново засилват влиянието на езичеството. Въпреки че в Храма, който построява цар Соломон, нямало изображение на Бога (спазвал се Моисеевият закон), край него се настаняват капища на друговерци. Когато през 922 година царството се разпада на Северно и Южно, Израил и Юдея, заплахата от идолопоклонничество става още по-реална. Навсякъде се издигат олтари и свещени горички на Вааловци и Астарта, изглеждало, че още крачка и езичеството ще се признае за втора официална религия на Израил. Духовната криза се съпътства от социална. Самодържавието на монарсите, които все повече разширяват привилегиите си, нарастването на имущественото неравенство, безправието и разорението на селяните, огромните данъци, проникването в страната на финикийския разкош – всичко това не могло да не тревожи хората, които вярвали в мисията на Израил и се ужасявали от неговия упадък. Погледите им били обърнати към идеалите на Синай, към чистата вяра на патриархалното минало.
Тъкмо от средата на тези опозиционери произлизат пророците, Божиите посланици, които призовават народа да се събуди от съня.
Обикновено те проповядват в храма. Без да имат за цел да създават нова религия, пророците искат да възродят и да очистят онази, която е наследена от Моисееви времена[7]. Те се отказват в името на криворазбран патриотизъм да ласкаят тълпата и, без да се колебаят, започват преоценка на целия ред на народния живот. Дейността на пророците съвпада с онази епоха, когато повечето цивилизовани страни навлизат в периода на религиозните революции. Това бил исторически обрат, който може да се сравни само с появата на християнството. Старият светоглед, поставящ в центъра ритуала, заклинанието, магията, започва да се колебае. Навсякъде, от Китай до Италия, се появяват световни учители, които се опитват да намерят нови отговори на острите въпроси на живота и вярата. Авторите на Упанишадите, Буда, Махавира, Лао Цзъ, Конфуций, Заратустра и гръцките философи – те именно оформят духовно света, в който идва Иисус Назаретеца. Те са Негови предтечи, но в тесния смисъл на думата така могат да се нарекат само израилските пророци.
Много неща ги свързват с великите мъдреци на Изтока и Запада. Подобно на индийските отшелници, те знаят, че Бог като абсолютен източник на битието превъзхожда всичко земно; подобно на персийския реформатор Заратустра, те вярват в Него като в съвършена Светлина и Добро; подобно на Хераклит те виждат в Него динамична, „огнена“ сила; подобно на Анаксагор и Платон, говорят за Него като за Вселенски разум, или Премъдрост. Но в същото време пророците са далеч от това да смятат, като Буда, този живот за зло, за тягостен мираж; за разлика от метафизиците на Елада те не учат, че Творецът и светът са неразделно цяло.
Те знаят, че Бог, колкото и да е велик, е свързан с творението Си чрез връзките на любовта, че човекът е Негов избраник, комуто Той се открива.
Най-непостижимото у пророците е тайната на тяхното вдъхновение. Те не изграждат хипотези, не създават умозрителни системи, Бог непосредствено чрез тях известява волята Си. Речта на пророците обикновено започва с думите: „Тъй говори Яхве“. Духът Господен ги завладява с покоряваща сила и хората се вслушват в гласа им като в глас от Небето. Това чудо смайва и самите пророци. Понякога дори им е трудно да проумеят всичко, което им се открива. Пророците ясно съзнават, че са оръдия, глашатаи, пратеници на Всевишния. Но в същото време те не приличат на езическите ясновидци, като питиите, които вещаят, изпаднали в транс. В опита на библейските прорицатели просветленият човешки дух застава пред Съществуващия, откриващ му се като Личност. Бог говори със света и очаква от него отговор. По такъв начин в пророците се осъществява единението на сътвореното с Твореца, осъществява се онзи Завет, върху който се гради вярата на Израил.
Пророците не само преживяват дълбинно срещата с Бога, но виждат Неговата ръка в живота на народите. Това е откровение, уникално сред другите религии.
„Вечният закон, който гърците виждат в стройното развитие и движението на материята – пише английският мислител Кристофър Даусън, – за юдеите се е осъществявал в превратностите на човешката история. По времето, когато философите на Индия и Гърция размишляват за илюзорността или вечността на космическите процеси, пророците на Израил утвърждават нравствената цел на историята и обясняват преходните събития на своето време в тяхното отношение към божествената воля“[8].
Наблюдавайки неизменния ритъм на природата – изгреви и залези, смяната на годишните времена и движението на планетите, повечето древни философи стигат до мисълта за цикличния характер на битието. Всичко, смятали те, се върти в кръг, всичко, случило се веднъж, пак се повтаря, и нищо не може да бъде основно изменено. Като се раждат, като умират, като отново се създават, и Вселената, и човекът са обречени на вечен кръговрат. В противовес на този възглед Библията учи за творението, устремено нагоре, към съвършенство. И въпреки че редом с доброто се умножават и злите сили, в крайна сметка те ще бъдат победени и за света ще се открие свободен път към Божието Царство. С други думи, пророците са първите, които предусещат посоката и смисъла на историята.
Благодарение на пророците учението на Моисей придобива черти на световна религия****. По думите на Паскал, единствен израз на библейската вяра „трябва да бъде любовта към Бога, и Бог осъжда всичко останало“[9]. Тази любов изисква не толкова църковни церемонии, колкото човечност, доброта и правда. Тъкмо затова в проповедите на пророците такова голямо място заема идеята за социална справедливост.
Израилските учители, колкото и да се различават по своя характер, темперамент и обществено положение, всички те са обединени от безкомпромисното си отношение към отстъпниците, тираните и лицемерите, надяващи се да „умилостивят“ Твореца с дарове и жертви.
Ето пламенният Илия (около 850 година преди нашата ера), защитникът на преследваните и онеправданите, който, без да се колебае, хвърля упрек в лицето на царя.
Ето пастирът Амос (около 770 година), човек от народа, който не желае дори да се нарече пророк; но не може да мълчи, когато Господ му нарежда да тръгне по градовете и да възвестява Съдния ден. Нека израилтяните не се надяват на избраничеството си. За него ще са достойни само онези, които следват закона на Божията правда.
Вие, синове Израилеви,
не сте ли за Мене като синове етиопски? – казва Яхве.
Нали Аз изведох Израиля из земята Египетска и филистимци
– из Крит и сирийци – из Кир?[10]
Ето левитът Осия (около 750 година), оплакващ духовното израждане на Северното царство. Той провъзгласява, че любовта между хората е по-скъпа за Бога от всички пищни ритуали. „Милост искам, а не жертва“, казва Господ чрез пророка[11].
Ето Исаия (около 730 година), иерусалимец от знатен род, влиятелен съветник на царя. Не може да го излъже показният блясък на двора, не го радват тълпите в двора на Дома Господен. Никакви кадения и молитви не са в състояние да заменят сърдечната чистота и справедливите постъпки.
За какво Ми са многото ваши жертви? – казва Яхве…
Кога дохождате да се явите пред лицето Ми, кой ви го иска?
Стига сте тъпкали дворите Ми,
и не принасяйте вече суетни дарове.
Махнете от очите Ми злите си деяния,
престанете да правите зло,
научете се да правите добро,
Търсете правда, възпирайте насилниците,
защищавайте сирак, застъпяйте се за вдовица[12]. Често наричат пророците социални утописти. Но в действителност те не предлагат никакви политически реформи. Ако Платон разработва проект на управлението с общо имущество и контрол на правителството над всички сфери на живота, а философът Ямбул мечтае за Града на Слънцето, където всички ще бъдат равни, то пророците поставят на първо място вярата и нравствените задачи на човека. Те знаят, че само външни промени не са достатъчни, че хармонията в света е възможна само в резултат на хармонията между волята Божия и волята на хората.
Но тъкмо затова пророците нямат намерение да се примиряват с язвите на обществото. Техният пламенен протест е продиктуван от вярата във високото предназначение на човека. Те говорят за „Деня Господен“, когато ще свърши царството на злото между хората. Пред духовния взор на Исаия преминава явяването на Помазаника, чрез Когото Съществуващият ще установи Царството Си. Тогава всички народи ще познаят вечната правда, ще отхвърлят идолите и престъпните дела. Бог „ще изтрие всяка сълза“ и на земята отново ще е бъде върнат Едем[13]. Пророк Иеремия (около 630 година) свързва края на стария свят с Новия Завет, който вече няма да бъде написан на каменни скрижали, а в душите на хората[14].
Есхатологическите надежди на пророците изострят в тях чувството на отговорност пред собствения народ. Нему е дадено откровение и тъкмо затова греховете му са двойно по-тежки. Нему е възложена мисия да доведе човечеството при Бога, но ако избраниците излязат недостойни, небесният покров ще ги напусне. От далечни страни ще дойдат езичници, за да разрушат Израилското и Юдейското царство. Страшните предсказания скоро се сбъдват. През 772 година Северното еврейско царство е изтрито от лицето на земята от Асирия, а през 586 година халдейският цар Навуходоносор II завзема с щурм Иерусалим, изгаря храма и откарва основната част от юдеите във Вавилон.
Изглеждало, че такава катастрофа може да доведе до пълното изчезване на Израил и неговата религия. Но това не се случва. Закваската на пророците е толкова силна, че дори и далеч от родината юдеите продължават да се смятат за Божи народ. Изпитанието засилва у тях чувството на покаяние и оттогава езическите съблазни вече не ги привличат както преди. Пророците, които живеят сред изгнаниците – Иезекиил (около 580 година) и Исаия Втори (около 550 година), продължават делото на предшествениците си[15]. Те проповядват в молитвените домове, беседват, пишат книги. Под тяхно влияние юдейството постепенно се превръща в сплотена Община – Църквата на Стария Завет.
След половин век „пленът по реките Вавилонски“ свършва. Персите завладяват Халдея. През 538 година цар Кир, основателят на най-голямата държава на Изтока, разрешава на всички преселени във Вавилон чужденци да се върнат в родината си. Въодушевени от думите на проповедниците, много юдеи се насочват към земята на отците. Но смелите мечти на ентусиастите, смятащи че дните на Месията веднага ще настъпят, се разбиват в отблъскващата действителност. Вместо предишния Израил е образувано малко княжество, подчинено на Персия, което включва само Иерусалим с околностите. Крепостта на Давид лежи в развалини, новопристигналите живеят в недоимък. Минало е времето на пророците; сега трябвало да се научат да живеят по техните завети, но никой нямал нито сили, нито енергия, нито вяра в бъдещето. Когато около 400 година от Вавилон пристига свещеникът Езра (Ездра), той намира криво-ляво изграден храм и хора в състояние на пълна апатия.
Ездра донася със себе си пълния текст на Закона Божи, наречен Тора, или Моисеево Петокнижие. Тората произлиза от Десетте заповеди и с вековете се допълва. Свещениците записват устните предания и уставите от Моисеево време, внасят в книгата и богослужебни правила. От този момент нататък е предстои да служи за религиозен, нравствен и граждански кодекс на Израил.
Понеже се опасяват от влиянието на езическите съседи, Ездра и неговите последователи – книжниците се стремят да отделят юдеите от целия свят. Задължителното спазване на съботата, забраните да се ядат определени храни и други обичаи преследват една цел – опазването на Общината.
На пръв поглед се създава впечатление, че законниците са погребали наследството на пророците под куп дребнави наредби. Но както се доказва с времето, техните строги мерки за изолация били оправдани. Тъкмо благодарение на здравата им броня библейската религия излиза невредима от онази битка, която се разиграва в Палестина по време на гръцкия цар Антиох Епифан[16]. Гърция по това време отдавна не е вече остров на демокрацията. Погубват я партийната борба, войните и разприте. Навсякъде народът се стреми към силно централизирано правителство. Ето защо, когато през IV век преди нашата ера Александър Македонски се провъзгласява за монарх, той само довежда до логичен край процеса, започнал сто години преди него.
За да придаде на царската власт висш авторитет, Александър се причислява към сонма на боговете. Така постъпват и неговите наследници. Сред тях е и Антиох Епифан (175-163). Този цар наистина се смята за свръхчовек и иска да сплоти подвластните му народи, насаждайки им общата цивилизация на елинизма, нейния стил, вкусове, религия. Инициативата на Антиох никъде не среща препятствия и само вярата на Израил става камъкът, в който той се препъва. Първоначално обикновеното духовенство, книжниците и народът му оказват само пасивна съпротива, но когато царят осквернява храма, издигайки там жертвеник на Зевс и започва чрез терор да въвежда многобожието, срещу него избухва въстание. То бързо прераства в освободителна война, оглавявана от Юда Макавей, пълководец от Хасмонейския род.
В годините на борба отново прозвучава пророческото слово. Незнайният пророк, скрит под името Даниил, пише книга, в която заклеймява тиранията и религиозните преследвания. Авторът изобразява големите държави като алчни зверове и предсказва, че ще настъпи часът, когато от небето ще дойде Избавителят и ще сложи край на империите-хищници. За разлика от чудовищата, олицетворяващи царството на този свят, Месията, според Даниил, ще прилича на човек, на Син Човешки[17]. Този контраст показва, че света го очаква коренна промяна. Въодушевлението прави чудеса. Макавей нанася на армията на Антиох редица значителни удари, освобождава Иерусалим от враговете и изхвърля от храма „мерзостта“, както юдеите наричали езическия олтар. А когато Макавей загива в боя, братята му продължават неговото дело. През сто и четиридесета година Симон Хасмоней е коронован и става цар-първосвещеник. Израил постига независимост и си възвръща границите от времето на Соломон.
Укрепват и общините извън границите на страната. Тези „разпръснати църкви“ служат като свързващо звено между Юдея и останалия свят. Чрез техните усилия Библията за пръв път е преведена на гръцки език. Около Рождество Христово от четири милиона юдеи почти три милиона живеят в чужди земи. По-късно съществуването на техни огнища, пръснати навсякъде, ще бъде от голяма полза за апостолите на християнството.
Но хасмонейската династия не оправдава очакванията на народа. Новите царе скоро се превръщат в обикновени деспоти, нежелаещи да се съобразяват със Закона Божи. Произволът на властите предизвиква отчуждението на ревностните вярващи към царския дом. Освен това за законни монарси по традиция се смятат само потомците на Давид. Ето защо Хасмонеите просто били търпени като временни управници.
Душа на опозицията на двора става група благочестиви мъже, които били наречени „отцепилите се“, или фарисеи. Първоначално те правят опит да съборят династията, но през осемдесет и осма година бунтът им е безмилостно потушен. Стотици фарисеи са разпънати на кръст от цар Александър Яней. След смъртта на Яней положението на фарисеите се стабилизира. Но постепенно те се отказват от политиката и изцяло се посвещават на религиозна дейност. Много от фарисеите стават тълкуватели на Закона и учители, равини. В училищата и синагогите те вършат трудна, но необходима дейност: укрепват у хората основите на вярата и нравствеността. Непоколебима преданост към Бога, здрави семейни устои, хуманност, любов към свободата и справедливостта – всичко това се насажда у хората от най-добрите представители на фарисейството, между които особено се откроява кроткият мъдрец Хилел, пристигнал в Иерусалим около четиридесета година преди нашата ера. Според него същността на Закона се заключава в златното правило: не прави на другите онова, което не искаш да сторят на тебе[18], а всичко останало Хилел смята само за „коментар“.
В законничеството има и друго направление. Негов вожд става съперникът на Хилел – Шамай. Ако първият на драго сърце приобщава другоплеменниците към вярата, то вторият презрително ги пропъжда. Шамай придава огромно значение на така нареченото „предание на старците“. Учениците му умножават броя на обредните наредби и често излагат на показ благочестието си.
Фарисеите се ползват с голямо уважение сред народа. Затова пък садукеите – свещеническата аристокрация, свързана с двора – се отнася към тях враждебно и не споделя възгледите им. За разлика от фарисеите, садукеите смятат, че за човека всичко свършва със смъртта. Те признават само Петокнижието, а на написаното от пророците гледат като на нещо второстепенно[19]. Тези богати и надменни хора не вярват много на предсказанията за Месията и се ориентират само към земната политика. Около сто и шейсета година успоредно с фарисейското братство в Палестина възниква полумонашески орден „Синове на светлината“, или на есеите[20]. Като не желаят да имат нищо общо с греховния свят, есеите избират уединения живот в пустинята. Около сто и четиридесета година техният глава, когото наричали Учителят на Праведността, основава край брега на Мъртво море, в Кумран, колония. Там, далеч от суетата, есеите заедно се трудят, прекарвайки свободното време край ритуални трапези, в молитви и в четене на Библията. В техните общини, които общо наброяват четири хиляди души (доста голямо число за една малка страна), се стичат всевъзможни мечтатели, а също и разочаровани и уморени от живота хора. Повечето есеи спазват безбрачието, макар и някои да запазват семейния начин на живот.
Уверени в скорошното явяване на Христос, „Синовете на светлината“ се подготвят достойно да посрещнат Неговото идване. Те не се съмняват, че в Съдния ден гибел очаква всички, освен тях.
Гневните изблици на сектантите спрямо Хасмонейския дом водят до гонения срещу Учителя на Праведността. Почитателите му казвали, че като наказание за това върху монархията ще се стовари сурово възмездие.
Предсказанието на есеите се изпълнило половин век след смъртта на техния вожд. През шейсет и трета година войските на Помпей завземат Палестина. Той я присъединява към империята и оставя на Хиркан II само сянката на върховната власт. През четиридесета година Римският сенат дава титлата Юдейски цар на идумейския началник Ирод, който след тригодишна гражданска война се възкачва на Давидовия престол. През това време евреите от диаспората продължават активно да усвояват елементи от гръцката култура. Най-образованите сред тях се стремят да съгласуват античната философия с Библията. В тази насока особено много прави Филон Александрийски, съвременник на Ирод. Той учи за божествената Сила, която след мъдреците на Елада нарича Логос – Слово.
Тайната на Божеството, казва Филон, е необятна и неизразима, но когато То проявява Своето могъщество и благост, тогава действа чрез Словото. Със Словото Съществуващият твори и поддържа Вселената, в него Той се открива на смъртните. Филоновата идея за Логоса като посредник между Твореца и космоса впоследствие спомага да се излага Евангелието на езика на философите[21].
Сближаването на юдеите с елинистичния свят довежда до това, че много езичници започват да проявяват интерес към религията им. Отричането на идолопоклонничеството, здравата нравственост, живото религиозно чувство на юдеите им донася първите новообърнати. Започват най-сетне да се сбъдват думите на пророка за народите, които ще дойдат при Бога на истината, на доброто и на справедливостта. Тук-там думата „юдеин“ започва да придобива вероизповедно значение.
През втори и особено през първи век преди нашата ера в различни краища на Римската империя се появяват множество прозелити, хора приели юдаизма. Някои от тях се обръщат под влияние на книгите, написани от името на гръцката ясновидка Сивила. Това име е псевдоним, който използват юдейските мисионери в Египет. Те предричат на света гибел, защото е станал подвластен на истукани и деспоти. От уста на уста се предава вестта за това, че от Юдея ще излезе Някой, предназначен да стане властелин на народите.
Ала в действителност световното господство все повече се съсредоточава в ръцете на римляните.
Превръщането на Рим в империя започва още около 200-та година преди нашата ера след победите му над главния конкурент – Картаген. Но в същото време военната мощ се оказва пагубна за Италианския републикански строй. Прекалено много земи се налагало да се държат в подчинение, прекалено влиятелна станала армията, за да могат демократичните елементи на управление да се запазят. С обещания, принуди, подкупи диктаторите незабелязано свеждат до нула повечето политически свободи. Републиката е задушена и Рим с пълна пара тръгва към еднолична тирания. След гражданските войни и кървавия терор през трийсетте години преди нашата ера племенникът на Юлий Цезар Октавиан Август доста лесно установява самодържавен ред. По думите на Тацит, Август, „наричайки се консул и привидно доволен от трибунската власт, за да защитава правата на народа, отначало покорява с щедростите си воините, с раздаването на хляб – тълпата, и всички заедно – със сладостните блага на света, а после, набирайки постепенно сила, започва да заменя сената, магистратите и законите със самия себе си”[22].
Още Юлий Цезар забранява всички съюзи и организации, дори и най-безобидните, а режимът на Август превръща постоянния надзор над гражданите в принцип. Преструвайки се на демократ, Октавиан внимателно следи за всяко възможно огнище на недоволство. На тази цел служила добре разклонена шпионска мрежа.
Много хора предполагат, че абсолютизмът е напълно умерена цена за спокойствието, стабилността и продължителния мир между народите. Наричали „Августов век“ най-хубавия период на Рим, златния век на неговата култура. По времето на Август Капитолият горделиво се извисява над света, внушавайки почит и страх. Римският орел разперва криле от Атлантика до Близкия изток и от Британия до африканските брегове. Градът върху седемте хълма се превръща в център, накъдето „водят всички пътища“. Блестящата военна техника, организацията и дисциплината извоювали за римляните положение на господари на Средиземноморието. Правителствените чиновници извозват от покорените страни несметни богатства. Те текат към Рим от всички краища: от Нумидия – роби, слонова кост и зверове за цирка, от Гърция – мрамор, от Египет – хляб; стъкло и пурпур от Финикия. Търговските кервани доставят килими, тъкани и скъпоценности от Вавилон, Арабия, Индия и дори Китай. Столицата е наново застроена. Разправяло се, че Цезар я приел тухлена, а я оставил мраморна.
Превъзходни магистрали съединяват Рим с околностите; оживяват се търговията и контактите между провинциите. Юридическото равенство между всички, които са станали „римски граждани“, спомага за сближаването на народите от Изток и Запад. Изглеждало, че мечтата на философите-стоици за единна държава, където всеки човек да е гражданин на Вселената, е на път да се осъществи.
Не е чудно, че придворните поети превъзнасяли Август и не пестели панегириците. Лично цезарят поощрява ласкателите и с всички средства поддържа авторитета си. Тъкмо затова, тихомълком, започвайки от източните провинции, постепенно се създава култ към императора. Скоро по цялата държава вече действат храмове на Август; пеят му славословия, провъзгласяват го за „баща на отечеството“, „сотер“ – спасител на нацията.
Зрелището на надигащата се империя с човекобог начело, поразява съвременниците. Започнали вече да говорят за „нерушимо царство“, установено за векове. Но покорените народи не искали да се примирят с тази перспектива. Към края на управлението на Август в много провинции, където на Рим гледали като на поробител, започват вълнения. Юдеите вярвали, че този апокалиптичен Звяр ще падне от меча на Месията.
Завоеванията не избавят Рим от тежките вътрешни конфликти.
Земята и финансите все повече се съсредоточават в ръцете на олигархията. Разорените италиански селяни на тълпи отиват в Рим, където се изхранват със случайни печалби и правителствени подаяния. Дългите войни направо заливат столицата с роби (те били около милион). Робите много пъти вдигат въстание, опитвайки се да се върнат в родните земи, но тези опити неизменно завършват с разправа. Така, след разгрома на гладиаторите на Спартак, шест хиляди непокорни са разпънати на кръст по пътя от Капуа до Рим. Не по-малко дълбока е и духовната криза. У много хора старите вярвания и митовете започват да предизвикват насмешка. Религията губела значението си, превръщайки се в съставна част от обществените задължения. Още Цицерон казва, че официалният култ е необходим само за да се запазва редът сред масите.
Намерили се и хора, които били готови да стигнат още по-далеч. Поетът Лукреций вижда в религията просто вредно заблуждение. В своята книга „За естеството на нещата“ той възкресява материализма на старите гръцки философи Демокрит и Епикур. Според тяхната доктрина Вселената не е нищо друго освен случайно образувание, породено от движението на атомите. Рано или късно я очаква гибел. Лукреций вече виждал навсякъде симптоми на световната есен, предвещаваща края и разпадането на света. Подобни идеи широко се разпространяват не само на Запад, но също и в Индия, и в Китай.
Но самата природа на човешкия дух не му позволява твърде лесно да се примири с безсмислицата. Дори след като вече в нищо не вярвали, хората не искали да признаят, че животът е случаен изблик на материята, след което настъпва мрак.
Ето защо, след като опознават религиите на Изтока, римляните жадно се обръщат към тях. Започва се истинско завладяване на Запада от чуждоземни култове. На египетската Изида се молят от Британия до Балканите, в Рим се издигат юдейски синагоги, храмове на фригийската богиня-майка Кибела, на персийския бог Митра. Уличните проповедници възвестяват истини, донесени от бреговете на Ганг, от Парта и Средна Азия. Възраждат се гръцките мистерии, които обещават на участниците безсмъртие и познание на висши светове. Окултните учения, астрологията, магията и врачуването намират последователи сред всички класи на обществото. Стремежът към необяснимото предизвиква засилване на суеверията и шарлатанството.
Виждайки всичко това, скептично настроените хора били готови изобщо да се откажат от надеждата да разгадаят смисъла на живота. Според тях на въпроса: „Що е истина?“, нямало отговор. С една дума, бъркотията в умовете била пълна. Мистичните търсения и бездуховността, жаждата за чистота и нравственото разложение могли да се срещнат в едно семейство. Често бащата се затварял в стоическо презрение към суетата на света, майката ходела на нощни сектантски сбирки, а синът измислял нови видове удоволствия и силни усещания. Човекът бил на кръстопът и от всички страни се чували призивни гласове: бъди равнодушен към тъгите и радостите на живота, потопи се в спокойното съзерцание – казвали будистите и стоиците; живей в хармония с природата, както всички същества – учели циниците и епикурейците; щастието е в знанието и размишленията – възразявали им философите-естествоизпитатели; очиствай се с тайни обреди и ще постигнеш безсмъртие – убеждавали наставниците на мистериите; пази верността си към единия Бог и спазвай законите Му – възвестява религията на Израил; а римският орел, дебнейки жертвата, кръжал високо над този водовъртеж на духа, където, сякаш в първозданния хаос, се смесвали противо- борстващите начала.
От време на време оживява надеждата, че ще се появи онзи, който ще изведе света от лабиринта. Поетът Вергилий предсказва раждането на Младенец, с когото ще започне новата Сатурнова ера. Будистите очакват Буда Майтрей, индуистите – поредното превъплъщение на бог Вишну, персите – Спасителя-Саошиант, юдеите – Месията…
В Палестина с всяка година се сгъстявала атмосферата на мистичните надежди. Надявали се, че всеки миг от небето ще се появи пророк Илия и ще извърши помазване над Божия Пратеник. Много хора мислели, че Той ще бъде велик воин, който ще срази езическите царства. Други пък вярвали в крайната победа на доброто над злото, на светлината над мрака, на безсмъртието над смъртта, вярвали, че „Бог ще посети Своя народ”[23]. Накрая, когато всичко вече изглежда изпитано и изчерпано, над тъмния хоризонт на историята лумва утринната зора. В двадесетата година от управлението на Август, в малкото селище Назарет галилейската Девица чува вест: „Ти ще родиш Син и ще го наречеш с името Иисус. Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния. И ще Му даде Господ Бог престола на отца Му Давида; и ще царува над дома Яковов довеки, и Царството Му не ще има край“.
______________________
**Навсякъде при предаване на имената се спазва формата им според Библейския речник (Издателство Нов Човек, 1994) и съвременния български правопис. Съкращенията на библейските книги са според синодалното издание на Библията. Бел. прев.
*****В българското синодално издание навсякъде „Яхве“ е преведено с „Господ“. Бел прев.
[1]. Бытие 17:1; 12:3.
[2]. Начиная с IV в. до н. э. имя Ягве из благоговения запрещалось произносить (кроме исключительных случаев). Его заменяли словом Адонай, Господь. Для напоминания об этом под буквами имени Божия ставили огласовку слова Адонай. Отсюда искаженное имя „Иегова“, которое довольно долго употреблялось в библеистике.
[3]. Керубы символизировали силы природы, подчиненные Богу. Внешний вид их фигур был близок к изображениям крылатых львов и быков древневосточного искусства. „Керубим“, или „херувим“, – множественное число от слова „керуб“. В послеренессансном искусстве херувимы изображались в виде крылатых младенцев, по образцу античных купидонов.
[4]. „Разве приносил ты Мне жертвы и дары за сорок лет в пустыне, дом Израилев?“ – спрашивает Бог устами пророка Амоса (Ам. 5:25), а через пр.Иеремию Он говорит: „Когда Я вывел отцов ваших из Египта, Я не говорил и не заповедовал им о всесожжении и жертве, но заповедовал им: „Слушайтесь гласа Моего, и Я буду вашим Богом, а вы будете Моим народом, и ходите по всякому пути, который Я заповедаю вам, и тогда благо будет вам“. Эти слова, казалось бы, трудно согласовать с ритуалами Пятикнижия. Но традиционное мнение, согласно которому Моисей написал все Пятикнижие, было подвергнуто критике еще в XVII веке, и в настоящее время его не поддерживает ни один из серьезных исследователей Библии (см.: Карташев А. Ветхозаветная библейская критика. Париж, 1947, с.46 сл.; Harrington W. J. Key to the Bible, v. 2, New York, 1976, p.13 сл., а также специальные приложения к кн.: Мень А. Магизм и Единобожие).
[5]. Исход 20:2-17; Второзаконие 5:6-21; 6:4-9.
[6]. 2 Цар 7:1-16.
[7]. О пророках и их эпохе смотри в кн.: Мень А., Вестники Царства Божия.
[8]. Dawson Ch. Progress and Religion. New York, 1960, p. 125.
[9]. Паскаль Б., Мысли о религии, Пер. с франц., М., 1902, с. 126.
[10]. Ам. 9:7. Здесь и далее ветхозаветные цитаты даны в переводе автора.
[11]. Осия 6:6.
[12]. Книга пророка Исайи 1:11 сл.
[13]. Там же, гл. 9 и 11.
[14]. Иеремия 31:31–32.
[15]. Исайей Вторым или Второисайей называют анонимного пророка, жившего в VI в. до н.э. в период вавилонского плена. Его писания включены в Книгу пророка Исайи (гл.40-55 и некоторые другие ее разделы).
[16]. О последних трех веках ветхозаветной истории см. в кн.: Мень А., На пороге Нового Завета.
[17]. Книга Даниила 7:13. Исследования Библии показали, что Книга Даниила написана не в VI в. до н.э., как думали прежде, а во II в. до н.э., хотя в нее были включены и более ранние материалы. О Мессии много говорится в Книге Еноха, написанной почти одновременно с Книгой Даниила.
[18]. Вавилонский Талмуд, Шаббат, 31а. О фарисеях см. приложение 3.
[19]. Ни одного произведения, вышедшего из саддукейских кругов, не сохранилось. Сведения о них дают Флавий, Талмуд, Новый Завет и др. источники. Материалы эти собраны и проанализированы в кн.: Скарданицкий Г. Фарисеи и саддукеи как выразители состояния религиозной жизни иудейства перед явлением Христа. Киев, 1905. Наиболее полное собрание данных см.: Le Moine J. Les sadduceens. Paris, 1972.
[20]. Ессейский орден распался после войны Иудеи с Римом (66–70 гг. н.э.), память о нем была сохранена благодаря свидетельствам античных писателей. Первые подлинные рукописи самих ессеев обнаружили только в 1947 г. в Кумране у Мертвого моря. С тех пор археологи нашли еще сотни новых манускриптов. См. приложение 1, а также кн. „На пороге Нового Завета“.
[21]. Полное собрание сохранившихся сочинений Филона в греческом подлиннике (с французским переводом и комментариями) опубликовано изд. Cerf. Les oeuvres de Philon dAlexandrie, v. 1–35. Филон оказал большое влияние на Отцов и Учителей Церкви, особенно на Климента Александрийского, Оригена, св. Василия Великого, св. Григория Нисского. См.: Иваницкий В., Филон Александрийский, Киев, 1911, с. 588 сл.
[22]. Тацит, Анналы, 1, 2.
[23]. Лука 1:68.

 

ЧАСТ ПЪРВА. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ
„В дните на цар Ирод“, 4-та година преди нашата ера
Да се пренесем сега мислено в Юдея през последните месеци от Иродовото управление.
Иерусалимските жители, свикнали, че в техния град често пристигат поклонници от далечни страни, навярно не са обърнали внимание на кервана с чужденци, който през зимата на седемстотин и петдесета година от основаването на Рим, се движел по улиците му. Но скоро за тях започнали да говорят, тъй като се разбрало, че пътешествениците търсят Юдейския цар, и то съвсем не Ирод, а друг, роден преди дни. „Видяхме как изгря неговата звезда и дойдохме да му се поклоним“ – обясняват те. Оказало се, че това са източни магове, открили в небето знака на великия Властелин[1]. Това, че те дошли да го търсят в Иерусалим, не могло да изненада никого. Всички са чували пророчеството за тайнствения Човек от Юдея, Комуто предстояло да покори света[2].
„Къде е родилият се Цар Юдейски?“ – питат влъхвите, но вместо отговор изплашените хора бързат да минат покрай тях. Трябва да се знае поне малко за състоянието на нещата в Иерусалим от онова време, за да се разбере колко предизвикателен и опасен изглеждал самият въпрос. Но пътниците, дошли отдалеч, едва ли се досещали за своята непредпазливост. Вероятно те са били в пълно неведение за всичко, ставащо в Юдея по времето на Ирод.
Животът на този монарх, наречен от подмазвачите Велик, би могъл да послужи за сюжет на няколко трагедии в духа на „Макбет“. След като завзема властта чрез поддръжката на римляните и против волята на народа, той напразно се опитва да завоюва популярност. За трийсет и три години царуване, външно блестящо, враждебността към Ирод само нарастнала[3]. Жесток и честолюбив, непрекъснато измъчван от страсти, Ирод е далеч от религиозните проблеми, които тогава вълнуват юдеите. Дворцовите интриги и жените, войните и строителството поглъщат цялото му внимание. По негово време страната отново получава автономия. Ирод я покрива с десетки крепости и издига в градовете множество здания в западен стил. Той с еднакво усърдие се занимава с построяването на театри, хиподруми, светилища в чест на покровителя си Август и с ремонта на Иерусалимския храм. Наистина последният е предмет на особените грижи на царя. В тщеславието си Ирод искал да затъмни древния Соломон. Той се гордеел с Храма, в който вложил огромни средства и който превръща в едно от чудесата на света. Но дори и с това не успял да завоюва доверието на поданиците си.
Бащата на Ирод е идумейски сановник, а майка му е от арабски произход, затова той няма законно право върху короната. Като всички узурпатори царят страда от болезнена мнителност и навсякъде му се привижда измяна. Хасмонеите, потомци на съборената от него династия, предизвикват най-големите опасения на Ирод; затова той използва всеки повод, за да се избави от тях.
Съдбовна роля в участта на царя изиграва обстоятелството, че жена му Мариамна (изглежда единственото същество, което той искрено обичал) била княгиня от хасмонейски род. В тази горда и смела красавица живеел духът на воините, борещи се за независимостта на страната. Тя не умеела да прикрива презрението към мъжа си, а майка ѝ Александра, която често се намесвала в живота им, предизвиквала тревога у бездруго подозрителния Ирод. Когато Александра, използвайки влиянието на египетската царица Клеопатра, успяла да извоюва за седемнадесетгодишния си син званието първосвещеник, тя неволно го тласнала към гибел. Ирод забелязал, че юношата започва да става любимец в Иерусалим, и не могъл да го понесе. През тридесет и пета година преди нашата ера по време на празненствата, през нощта, удавили брата на Мариамна пред очите на царя. Краят му бил представен като нещастен случай, но и сестрата, и майката прекрасно разбирали какво се е случило в действителност.
През тридесета година положението на Ирод е устойчиво като никога. След Актийската битка, която донася на Октавиан неограничена власт, юдейският цар получава надежден политически ориентир. Доверието и поддръжката на Август обезпечават непоклатимостта на неговия трон. Но колкото по-успешни са дипломатическите ходове на Ирод, толкова по-непоносим става животът в собствения му дом.
През двадесет и девета година семейната трагедия достига до катастрофалната точка. Ненавистта на Мариамна вече е толкова явна, че царят започва да подозира и нея в съучастие в заговор. И веднъж, подтикван от роднини, в изблик на ярост, Ирод осъжда на смърт онази, която му била по-скъпа от всичко. Послушните съдии бързо се съгласяват с волята на царя.
Мариамна вървяла към лобното място, без да проси милост, държала се с удивително достойнство. От страх за собствената си участ майка ѝ публично я обсипала с упреци. Всички свидетели на последните минути на царицата изтръпнали от тази сцена. Ирод трудно преживява съдбовния ден. Когато всичко свършило, той едва не загубил разсъдъка си. Преследвал го образът на убитата, той непрекъснато викал Мариамна по име, крещял да я доведат при него, напивал се до безчувственост, прекарвал нощите в оргии, организирал бесни конни надбягвания, но призраците не го оставяли. Здравето на царя било толкова разклатено, та изглеждало, че той е на прага на смъртта.
Но Ирод се оправил и с удвоена енергия продължил вакханалията от убийства. Той умъртвил Александра, убил мъжа на сестра си и много други близки и царедворци.
Ирод първоначално приел радушно синовете от Мариамна, Александър и Аристобул, пристигнали от Рим след дълго отсъствие, но скоро и те предизвикали неговото недоверие. Фалшиви писма, доноси, показания, изтръгнати от слугите чрез мъчения, – всичко било пуснато в ход в отвратителната игра, завършила с обесването на двамата князе в Самария.
Последните години от живота на Ирод са особено мрачни. Въпреки че партията на „иродианите“ виждала в него идеалния монарх, едва ли не Месия, той знаел, че омразата на народа непрекъснато нараства. В страната тези настроения се поддържали от фарисеите, които бойкотирали всяко начинание на царя. Много от тях били убити, защото предричали скорошния залез на престъпното управление.
Лесно можем да си представим колко силно се смутил седемдесетгодишният цар, когато научил, че някакви източни пратеници разпитват из града за „родилия се Цар Юдейски“. Кой е този пореден претендент за престола? Кои сили стоят зад него? За Ирод най-неприятното в известието било това, че той за пръв път чувал за този пореден заговор. След като се среща с чужденците, Ирод си изяснява, че най-вероятно става дума за Дете, Което смятат за бъдещ Месия. Царят неведнъж се натъквал на подобни посегателства над своята власт и разбирал, че в случая са необходими бързина и решителност. Той взел да разпитва свещениците къде се очаква раждането на Месия и когато му споменали за Витлеем, пратил там влъхвите, като ги помолил да му дадат подробни сведения за новопоявилия се Цар Юдейски. Ирод ни най-малко не се вълнувал от изпълнението на библейското пророчество. Размътеният старчески мозък кроял планове за нова разправа.
Витлеем е разположен недалеч от столицата. Когато чужденците пристигат в градчето, там вече отдавна знаят за тайнствения Младенец, роден в заслон за овце. Местните овчари – първите, които Го видели, – разказвали за необикновените знамения, довели ги в пещерата.
Дърводелецът Иосиф и Мария, родителите на Младенеца, били пришълци от Галилея; те се появили във Витлеем преди половин година, по време на преброяването във връзка с клетвата на Август[4].
Разказват, че когато Мария отишла с Младенеца в Иерусалим, за да изпълни очистителните обреди и посвещаването на първородния, на нейния Син предсказали велико бъдеще. Прозорливият старец Симеон, поемайки от ръцете на младата Майка Детето, благодарил на Бога и казал, че сега може да умре спокойно, защото е видял Спасението, което Бог „е приготвил за просвета на езичниците и за спасението на Израиля“. Праведникът благословил изумените родители и добавил, обръщайки се към Мария: „ето, Тоя лежи за падане и ставане на мнозина в Израиля и като предмет на противоречия, – и на самата тебе меч ще прониже душата”[5]. За това пророчество чули много хора, които се намирали в храма. Онези, които очаквали „утехата Израилева“, го предавали от уста на уста. То, естествено, стигнало и до Витлеем. Ето защо влъхвите без усилие могли да намерят Иосиф и Мария. Влизайки в техния дом, те положили в краката на Детето даровете си и след като Му се поклонили, си заминали.
Ирод напразно чакал вести: маговете предпочели да се завърнат в родината си по друг път, заобикаляйки Иерусалим.
Като се убедил, че планът му се е провалил, царят решава отведнъж да приключи с предполагаемата опасност. Във Витлеем е изпратен отряд войници с нареждането да избият там всички младенци до две години.
Не се знае доколко тази заповед е изпълнена. Ирод безспорно я е издал в най-дълбока тайна. Дори Иосиф Флавий, описал тези времена, не споменава за Витлеемската трагедия. Впрочем, в неговите очи тя е твърде незначителна, в сравнение с неизброимите зверства на Ирод.
Независимо от случилото се, Онзи, Когото търсели убийците, е вече далеч от града. Скоро след отпътуването на влъхвите, галилейското семейство се скрива. Иосиф знае, че е най-разумно изобщо да напуснат пределите на Иродовите владения, и се насочва към Египет – един от най-близките центрове, където живеят разпръснати евреи.
Както виждаме, още от първите дни светът посреща Месията с ненавист и заплахи. Но това не е целият свят.
Онези, които вярват и чакат, които са чисти по сърце и изпълнени с надежди, посрещат Христа по друг начин. Витлеемските пастири, старецът Симеон и източните мъдреци признават в Него бъдещия Цар. През пролетта на същата година тежка болест приковава Ирод на легло. Продължават да го измъчват страхове, той час по час изслушва доносниците, няколко пъти променя завещанието си. Мисълта, че народът с нетърпение очаква краят му, непрекъснато преследва царя. Като научил, че някакви си младоци, подтикнати от равините, счупили в храма позлатения орел – емблемата на Рим, той заповядва незабавно да ги арестуват и да ги съдят с цялата строгост. Пренебрегвайки слабостта си, Ирод намира сили дори да присъства на процеса. Осъдили обвиняемите на смърт чрез изгаряне на клада, което предизвиква буря от недоволство в Иерусалим.
Завеждат умиращия цар в Иерихон, където се опитват да го лекуват с минерална вода. Имало момент, когато Ирод едва не се самоубил от болка; по чудо успяват да го спасят. Шумът и виковете на слугите достигат до най-големия царски син, който бил затворен, той решил, че баща му е умрял, и помолил пазачът да го освободи. Но пазачът съобщава за това на Ирод и в яростта си той веднага заповядва да умъртвят княза. А след пет дни смъртта настига и самия монарх.
Агонията му е ужасна, той сипе проклятия, бълнува за нови екзекуции. Разправят, че заповядал да прережат гърлата на група знатни заложници, за да може поне по този начин да лиши народа от радостта и да го накара да лее сълзи. Денят на смъртта на Ирод по-късно става национален празник за евреите. Царското семейство му направило пищно погребение. Облеченото в пурпур тяло носели на златна носилка. След него, съпроводени от гвардейците, вървели синовете му: Архелай, Антипа, Филип и останалите, родени от многобройните жени на Ирод. Но още не замлъкнали воплите на наетите оплаквачки, започнала борбата за власт между наследниците[6]. Според завещанието Иорданската област и Галилея се падали на Антипа, земите северно от тях – на Филип, а Иерусалимският трон, Юдея и Самария – на Архелай. Но за да се утвърди разделянето, трябвало да се отиде в Рим. Преди отпътуването на царското семейство в града избухнали безредици; народът искал да се накажат съучастниците в Иродовите престъпления. Архелай отхвърля всички петиции и заминава, след като поверява Иерусалим на римското командване, което жестоко се разправя с въстаниците. Въпреки това страната продължава да клокочи, а към императора се отправят делегати с молба напълно да се отстрани ненавистната династия.
Август одобрява завещанието на Ирод. Всеки от тримата му синове получава своя дял от наследството. Но Архелай, въпреки очакванията, се връща вкъщи без царска титла. Цезар му дал само званието „етнарх“, управител на народа, въпреки че обещава да го направи цар по-късно, ако той докаже лоялността си към сената.
_________________________
[1]. Мат. 2:1 сл. Относительно „звезды волхвов“ существуют следующие мнения: 1) это был сверхъестественный феномен, 2) комета, 3) так наз. „сверхновая“ звезда, о появлении которой сообщали в те годы китайские астрономы; 4) волхвы увидели вещий знак в сближении „царских“ планет Юпитера и Сатурна, которое имело место за 7 лет до н. э. Последняя гипотеза, впервые выдвинутая в XVII века астрономом И. Кеплером, до сих пор остается наиболее популярной. Некоторые экзегеты считают весь рассказ о волхвах аллегорией, призванной показать участие язычников в рождественских событиях. Но бесспорных аргументов у сторонников этого взгляда нет. В греческом тексте Евангелия волхвы названы магами (μάγοι). Таково было наименование жрецов иранского культа. При Ироде существовали частые контакты между Иудеей и Парфией, которая в ту эпоху владела Ираном. Смотри Флавий И. Арх. XVII, 2, 1.
[2]. Тацит, История, V, 13; Светоний, Веспасиан, 4; Флавий, И. Иудейская война, VI, 5, 4.
[3]. Основные данные о жизни Ирода содержатся в кн.: Флавий, И. Арх. XIV–XVII и Иудейская война, кн. 1.
[4]. Лук. 21:2. И. Флавий указывает на 6000 фарисеев, которые отказались присягать Августу в последние годы правления Ирода (Арх. XVII, 2, 3). Следовательно, в это время производилась какая-то перепись населения под контролем римлян. Ее и мог иметь в виду евангелиста Лука. Относительно способа переписи, указанного им, см. ниже. Лука говорит, что Рождество совпало с правлением Квириния в Сирии. Квириний был легатом Сирии в первые годы н. э.; однако надписи из Тиволи и Антиохии Писидийской свидетельствуют, что он контролировал Сирию также и за несколько лет до н. э. Ввиду отсутствия в древнем мире общего календаря точная дата Рождества не была известна. В VI веке монах Дионисий Малый сделал расчеты, согласно которым Рождество приходилось на 754 года от основания Рима. Эта дата и принята для установления „новой эры“. Однако дальнейшие исследования показали, что Дионисий ошибся на несколько лет. Согласно Мат. 2:1; Лук. 1:5 Иисус родился незадолго до смерти Ирода Великого. Между тем астрономические вычисления показали, что затмение луны, имевшее место перед смертью этого царя, произошло в марте 4 года до н. э. В Иоан 2:20 противники Иисуса говорят Ему, что Храм строился 46 лет. Начало же его перестройки относится к 20 года до н. э. Следовательно, эти слова могли быть сказаны не ранее 26–27 гг. н.э. Лук. (3:23) говорит, что в это время Иисусу было „лет тридцать“, а император Тиберий правил уже 15 лет (3:1). Согласно восточному счету 15 год Тиберия падал на промежуток между осенью 27 года и осенью 28 года. По Луке 3:2 в 15 год Тиберия тетрархом Авилы, или Авилинеи, был Лисаний. Этого правителя Штраус и другие критики спутали с другим Лисанием, современником Ирода Великого. Лука же имеет в виду Лисания, правившего при Тиберии (смотри Флавий, И. Арх. XIX, 5, 1). Надпись, найденная Р. Пококком, свидетельствует, что он был тетрархом между 14 и 29 годами. Все эти косвенные данные приводят историков к выводу, что Иисус родился ок.7–6 г. до н.э.
[5]. Лука 2:22 сл. Слова „падение и восстание“ указывают на тех, кто примет или отвергнет Мессию. „Знамение пререкаемое“ означает чудо, явление, которое вызовет пререкания и споры.
[6]. Флавий, И. Арх. XVII, 7–13.

ЧАСТ ПЪРВА. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ
2. Назарет, трета година преди нашата ера – двадесет и седма година от нашата ера
Когато вестта за смъртта на Ирод стига до Египет, дърводелецът Иосиф, надявайки се, че опасността е преминала, решава да се прибере в родината си. Но се страхува от преследванията на Архелай и не се връща във Витлеем. Предпочита да се пресели на север, в градчето Назарет, където по-преди живеел с Мария. В онези времена Галилея е гъстонаселена област, а географското ѝ положение я прави открита за всички ветрове на света. „Тук наблизо били Финикия, Сирия, Арабия, Вавилон и Египет. Езическите острови и всички прочути европейски страни почти се виждат отвъд блестящите води на Западно море. Римски знамена се веят из равнината. Фараони и Птолемеи, емири и арсакиди, съдии и консули – всички се борят да притежават тази прекрасна област. Тук са блестели копията на амаликитците, треперела е земята под колесниците на Сезострис, по нея са вървели македонските фаланги, тук са се чували ударите на широките римски мечове, тук е било определено да се разнасят виковете на кръстоносците, да гърмят артилериите на Англия и Франция. Струва ти се, че на тази израилска равнина се сблъскват Европа и Азия, юдейството и езичеството, варварството и цивилизацията, Старият и Новият Завет, историята на миналото и надеждите на бъдещето“[1]. Самият Назарет стоял настрани от тези големи исторически пътища, в евангелската епоха той се смятал за затънтено селище. Дори се появила поговорката: „От Назарет може ли да излезе нещо добро?“ И сякаш за да опровергае всички човешки оценки, тъкмо това бедно градче става „отечеството“ на Христос; в него преминава по-голямата част от живота Му. Почти трийсет години Той ходи по каменистите му улици и се катери по пътечките на околните хълмове. Малцина знаели къде наистина се е родил, но дори и тези, които били чували за това, Го наричали Ханоцри, Назаретеца.
Ако ние можехме да се събудим в Назарет от онова време, бихме видели около стотина бели къщи с плоски покриви, пръснати по хълма, ограден с лозя и маслинови горички. От полегатите възвишения се открива живописна панорама, върху която сигурно неведнъж се е спирал погледът на Иисус: синкави планински вериги, зелени долини, засадени поля. Оттогава много неща са се променили, но галилейската природа си остава почти същата, каквато е била преди две хиляди години. Пътешествениците единодушно потвърждават, че Назарет и околностите му са неповторимо кътче от светата земя, наричат го „планинска роза“ и „земен рай“. Въздухът горе нависоко е чист и прозрачен. След зимните дъждове назаретските склонове се превръщат в градина: застилат ги разнообразни цветя с най-нежни оттенъци: лилии, планински лалета, анемони. Иисус обичал цветята. Казвал, че с тях не могат да се сравнят дори и украшенията на цар Соломон.
През есента назаретските поля се огласят от песента на чучулигите, далече се носи гугукането на гургулиците, в ярката небесна синева прелитат ята розови пеликани. Птиците, както и цветята, в Христовите слова стават образ на душата, възлагаща упованието си на Бога. Той ги дава за пример на суетните и загрижени хора.
Галилейците – здрави, силни, непринудени люде – в повечето случаи се занимавали със селскостопанска работа. Те отглеждали лозя, смоковници, маслинови дървета, пасели по ливадите кози и овци, обработвали полята. Сутрин назаретските жени отивали с делви при извора, който и днес снабдява околността с вода. Там ходи и Дева Мария. Кладенецът и сега носи нейното име. Как е живяла тя в Назарет? Как е живял Иисус? Апокрифните легенди разказват доста подробности за тези години. Но ние не можем да ги смятаме за достоверни, дори и затова, че са в рязко противоречие с евангелския дух[2]. И Матей, и Лука, засягайки този период от живота на Христос, предпочитат сдържания лаконизъм и говорят само за онова, което им е добре известно.
Само два факта, назовани от апокрифите, изглежда заслужават доверие. Те твърдят, че Иосиф умрял, когато Иисус бил деветнайсетгодишен[3]. Легендите обикновено са склонни да цитират символични числа (към тях спадат 3, 7, 12, 40). Иисус по време на Неговото обществено служение наричат „Синът на Мария“, което означава, че Иосиф не бил вече жив. Според друго предание Иисус като момче пасял овцете[4]. Интонацията, с която са пропити Неговите притчи за овчарите, косвено го потвърждава. Във всеки случай назаретският юноша непрекъснато е виждал хора, грижливо пазещи стадата си. Той е виждал и лозари, връзващи лозите, и сеячи насред пролетните нивя, и жътвари със сърпове как срязват класовете. По-късно всички тези картини служат като образи в Неговите притчи. Те ни пренасят в света на спокойното галилейско селище, който от най-ранна възраст е ограждал Иисус.
В съботните дни семейството на Иосиф е отивало в назаретския молитвен дом, синагогата, където народът слушал Свещеното Писание и беседите на наставниците. Четецът казвал славословията, а всички присъстващи повтаряли след него. Иисус обичал тези изрази на истинска вяра и по-късно в Неговите проповеди неведнъж ще звучат отгласи от молитвите, чути в Назарет в детството Му[5]. Но да се рисува животът в Галилея като безметежна идилия, би било невярно. И там кипели страсти, и там мечтаели за свобода. Народът живеел под двоен и дори под троен гнет: митарите изтръгвали от него имперските данъци, Иерусалим прибирал своя десятък, а местните земевладелци притискали селяните. Но хората вярвали, че рано или късно справедливостта ще възтържествува. Книгите на пророците, които четели в синагогите, и апокалиптическите писания, предавани от човек на човек, всявали надежда, че скоро ще настъпи краят на стария свят.
Когато Ирод умира, в Галилея се надига въстание. Възглавява го Юда Хавлонит, предводител на партията на зилотите, „ревнители“. Религиозни анархисти, Юда и неговият съмишленик фарисеят Садок отхвърлят всяка власт над Божия народ, освен властта на Самия Творец.
Тълпи от отчаяни галилейци, въодушевени от теократическата идея, образуват цяла армия и с бой превземат град Сепфорис, където се намира арсеналът. Легионерите на Квинтилий Вар с мъка успяват да потушат метежа. Стотици въстаници са разпънати на кръст.
През шеста година Архелай, който наследил пороците, но не и държавническия талант на Ирод, е свален и пратен на заточение. Първосвещеникът на Иерусалим започва да управлява неговите земи, а общият контрол над областта бил предаден на прокуратора Копоний. Както и при Помпей, тя била включена в състава на Сирийската римска провинция. Антипа и Филип, въпреки че запазват марионетната власт на тетрарси, се оказват в още по-голяма зависимост от империята. Веднага след свалянето на Архелай, сирийският губернатор Квириний започва преброяване по цяла Палестина, с цел да установи размера на данъка. Възползвайки се от това, Юда Хавлонит отново вдига Галилея против римляните, но скоро е убит в сражение. Ала гибелта му не може да угаси духа на войнствения месианизъм. Управителят на Галилея Ирод Антипа, човекът, който от всичко на света най-много ценял спокойствието си, много често го губел. Всеки път, когато се появява нов вожд, призоваващ народа на оръжие, галилейците тутакси го следвали, уповавайки се, че в критичния момент от небето ще се спуснат ангели и заедно с него ще съкрушат римския орел. „Тези бойци – пише Флавий – никога не биха могли да бъдат упрекнати в липса на смелост”[6]. Ненапразно, когато след шейсет години армията на Васпасиан преминава през Галилея, налага се с щурм да превзема почти всяко село.
В къщата на Иисус са знаели за въстанието на Юда, понеже Сепфорис се намирал близо до Назарет. Може там да са се появявали някои от партизаните и Синът на Мария да ги е виждал. Той Самият също ще говори за свобода и за Божията власт, но между Него и хората, избрали пътя на насилието, ще легне пропаст. В Назарет се подготвя духовен преврат, но зилотите няма да разберат неговия смисъл.
Авторите на апокрифи не пестят описанията на чудесата, с които Иисус в детството Си уж поразявал всички. Но от Евангелията се вижда, че по онова време Той с нищо не показва превъзходство над другите хора, напротив, като че ли крие от околните тайната Си. Само веднъж дава на родителите Си да разберат, че принадлежи не на тях, а на друг, по-висш свят. Това се е случило в пасхалните дни, навярно малко преди галилейското въстание. Както всички набожни юдеи, Иосиф всяка година отивал за празника в Иерусалим. Жените не са били задължени да ходят на поклонение, но Мария обичала храма и винаги посещавала Светия град. Когато Синът е достигнал до църковно пълнолетие, тя Го взема със себе си.
В ония дни по пътищата, водещи към столицата, се виели пъстри върволици от хора, а над долините се носело пеенето на псалми. В Иерусалим пристигали хиляди богомолци, стражата с мъка поддържала реда. Площадът пред храма бил задръстен от тълпи народ, непрекъснато се принасяли жертви, а вечерта семействата се събирали в домовете край празничната трапеза.
Когато тържествата приключили, Иосиф и Мария тръгнали обратно. Вървели заедно с роднини и съседи и затова в първия момент не се разтревожили, че Иисус не е с тях. Но когато разбрали, че Той е останал в града, изплашени, те веднага се върнали в Иерусалим. Времената били неспокойни и сърцето на Мария се свивало от страх. Не било лесно да се открие Сина в пренаселения град. Иосиф и Мария дълго вървели по улиците, докато не стигнали до една от галериите, обкръжаващи храма. Обикновено там прекарвали времето си в богословски проповеди и тълкуване на Закона равините и книжниците. Тъкмо сред тях Майката видяла Иисус. Той седял, слушал думите на учените и им задавал въпроси. Познавачите на Писанието се учудвали на „разума и отговорите“ на неизвестния галилейски Отрок, който не бил учил в техните училища…
– Чедо – възкликнала Мария, – защо постъпи така с нас? Ето, баща Ти и аз се измъчихме да Те търсим.
– Защо сте Ме търсили? – отговорил Иисус. – Не знаехте ли, че Аз трябва да съм в онова, що принадлежи на Отца Ми?
Сякаш внезапно Той станал далечен и загадъчен и думите смутили родителите Му. Те не разбрали, какво искал да каже. Но Иисус веднага станал и тръгнал след тях. Един-единствен път неземният лъч блесва иззад облаците и се скрива. Той отново е обикновено Дете като всички други деца.
След случката в Иерусалим Иисус, по думите на евангелистите, живее „покорявайки се“ на родителите Си, и като „преуспява в мъдрост и растеж и в любов пред Бога и човеците“. А Мария „спазва в сърцето си“ този първи знак за изпълняващото се пророчество[7]. Иисус не се учи в богословско училище, както връстниците Му с религиозно призвание. Той става дърводелец и каменоделец и след смъртта на Иосиф изхранва Майка Си с труда на ръцете Си**.
Евангелист Лука казва, че околните обичали Иисус, но че за тях Той бил само селски момък, може би малко странен, често потънал в някакви свои, никому неизвестни мисли. Назаретските жители, които Го познавали отблизо и се сблъсквали с Иисус почти всеки ден, не забелязвали в Него нищо свръхестествено. Когато Той започва да проповядва Царството Божие, това ги сварва неподготвени и те били искрено изненадани. Изглежда сред земляците Си Той нямал доверени приятели. Никой от тях, освен две-три жени, не последвали Иисус.
Неверието на назаретците смайва и Самия Христос[8]. Според думите Му те потвърдили пословицата: „Никой не е пророк в собствената си страна“.
Мария и Синът ѝ имали в градчето много роднини: сестрата на Мария със семейството си, братовчедите и братовчедките на Иисус[9]. Но и тези хора, в повечето случаи, остават духовно отдалечени от Него. Техният ограничен свят се свежда до собствената улица, до собствения дом, до работата. По-късно, когато научили за проповедите и делата на Иисус в Капернаум, братята Му се разтревожили и решили, че е обезумял.
Душевната самота на Иисус е отразена и в незаписаните в Евангелието Негови думи: „Онези, които са редом с Мен, не Ме разбраха“[10]. Единственият близък човек остава само Майката.
Евангелистите малко говорят за нея, но дори да не бяха казали за Мария нито една дума, това не би намалило величието на Майката на Месията. Той расте пред очите ѝ, тя Му дава първите майчини съвети, тя е единственият свидетел на извършващото се в Него чудо.
На Мария ѝ е открито, че Синът ѝ е Помазаник Божи, но на нас сега ни е трудно да разберем колко много духовни сили са били необходими, за да се запази вярата в това; нали ние гледаме от друга перспектива. Но ако си представим делничния назаретски живот, можем да се досетим, че от Благовещението до Възкресението, Мария е извървяла дълъг път на изпитания. Франсоа Мориак, тънък познавач на човешката душа, прави опит да види този път. „Детето става юноша, превръща се в мъж. Той не е велик, не го наричат Син на Всевишния. Той няма престол, а само столче край огнището в бедна колиба. Майката би могла да се усъмни, но ето свидетелството на Лука: „Мария спазваше всичко в сърцето си“… Тя пази пророчеството в сърцето си и никому не казва за него, навярно дори и на Сина си”[11].
Изграждането на всяка личност, особено на необикновената, е винаги загадка, още повече, че на нас не ни е дадено да проникнем в тайната на Иисусовата душа. Как можем да знаем за какво е мислил Той, докато е работел в малката работилница, за какво се е молел? Само едно изглежда неоспоримо: Той е бил свободен от конфликтите, които от детските години измъчват хората; демоничните стихии нямали власт над Него. Дори и да познавал вътрешната трагедия, тя била породена единствено от самотата, от състраданието, от болката при допира със света на злото, а не от мъките на греха и от борбата с тъмните инстинкти. За това свидетелства всичко, което се знае за характера на Иисус.
Дори такъв учен враждебен на християнството, какъвто е Давид Щраус, след дълги размишления над Евангелието признава, че хармоничността на Иисусовия дух не е следствие от вътрешна криза, а резултат от естественото разкритие на заложените в Него сили. „Всички характери – пише Щраус, – пречистени чрез борба и силни преживявания например Павел, Августин, Лютер, пазят незаличими следи от такава борба, от образа им лъха нещо сурово, рязко, мрачно. Нищо подобно няма у Иисус. Той мигом застава пред нас като съвършена личност, подчиняваща се единствено на своя собствен закон, признаваща и утвърждаваща себе си в собственото си съзнание и която няма нужда да се преобразява и да започва нов живот”[12].
У Него няма чувство на греховност, присъщо на всеки светец, няма нищо накърнимо. Дори и често да е неразбран и самотен, това пак не помрачава просветлеността на духа Му; Иисус непрекъснато е с Онзи, Когото нарича Свой Отец. Навярно в свободните часове, както и по-късно, в годините на проповедничеството, Иисус е обичал да се усамотява в уединени места, където сред тишината в Него звучал небесният глас. Там, по назаретските хълмове, незабелязано се подготвяло бъдещето на света…
Кой можел да знае за това по онова време? Римските политици не подозирали, че ще дойде ден, когато техните потомци ще коленичат пред Дърводелеца от далечната източна провинция.
Редуват се големи и малки събития. Германците нанасят поражение на легионите в Тевтобургската гора; последователно избухват бунтове на Дунав и на Рейн, в Галия и Тракия. Умира Август, причислил себе си към сонма на боговете, наследява го мрачният и подозрителен Тиберий. Умират Овидий, Тит Ливий, Хилел. Ражда се Плиний Старши; философът Сенека се завръща в Рим от Египет. В Юдея е назначен петият прокуратор Понтий Пилат.
А в Назарет външно сякаш всичко протича без промени. Но дългият подготвителен период в живота на Иисус привършва. Той е на около трийсет години, когато, изпълнен с духовни и телесни сили, чака вече само знак, за да хвърли в света първите семена на Благата вест.
И знакът е даден.
_________________________
**Думата τικτων означава едновременно и дърводелец, и каменоделец. Сравнете богатството на образи, заимствани от труда на строителя, в Христовите речи и притчи (Мат. 7:21, 16:18; Лук. 14:28; Иоан 2:19). Бел. авт.
[1]. Фаррар, Ф. Жизнь Иисуса Христа, с. 120.
[2]. Эти легенды изобилуют историческими анахронизмами и ошибками, которые сразу же выдают подделку; в них описаны нелепые, а порой и жестокие чудеса, якобы совершенные Отроком Иисусом.
[3]. Книга Иосифа Плотника, XIV.
[4]. Иустин Гностик. – У св. Ипполита. О философских умозрениях, XV, 26.
[5]. Некоторые синагогальные молитвы приведены в т. 1 русского пер. Мишны, с. 39 сл.; смотри также: Гейки, К. Жизнь и учение Христа, Пер. с англ. Т. 1, 224 сл. и Aron, R. Les annees obscures de Jesus, Paris, 1960.
[6]. Флавий, И. Иудейская война, III, 3,2; о зелотах см.: Флавий, И. Арх. XIV, 9, 2; XVIII, 1, 1; Иуд. война, I, 10, 5; II, 8, 1.
[7]. Лука 2:41–52. Поясняя слова „преуспевал в премудрости и возрасте“, св. Иустин говорит, что Иисус „рос, как растут все люди, отдавая должное каждому возрасту“ (св. Иустин, Диалог с Трифоном Иудеем, 88).
[8]. Марк 6:6.
[9]. Уже одно то, что перед смертью Иисус поручил Свою Мать ученику (Иоанн 19:25–27), свидетельствует, что Он был Ее единственным сыном (см.: Hillarii, In Matt. IX, 92). Остается неясным, кто были Иаков, Иосия, Симон и Иуда, названные в Евангелии „братьями“ Иисуса (Марк 6:3), – сыновьями ли сестры Девы Марии (Иоанн 19:25) или детьми Иосифа от первого брака, как утверждают апокрифы (например, Книга Иосифа Плотника, II). Быть может, и те и другие назывались „Его братьями“. В греческом и еврейском языках слово „брат“ может означать разную степень родства.
[10]. Эти слова сохранились в апокрифических „Деяниях Петра“ (гл. X). По мнение видного современного специалиста по Новому Завету И. Иеремиаса, они скорее всего подлинны.
[11]. Mauriac, F. La vie de Jesus, Paris, 1962, p. 33.
[12]. Штраус, Д. Жизнь Иисуса, Т. I, с. 195. О Штраусе смотри в приложении „Миф или действительность?“

ЧАСТ ПЪРВА. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ
3. Предтечата. Иисус в пустинята, двадесет и седма година
Един ден група духовни лица и книжници излиза от вратите на Иерусалим и поема по пътя, който води към бреговете на Иордан. Слухът за младия пустинник Иоан ги подтиква към това пътуване. За кратко време той се е прочул по цялата страна. На пратениците е заръчано да изяснят какви са намеренията на този човек, на какво учи хората и дали не е някакъв опасен подстрекател на народа.
Иоан нарича себе си „гласът на викащия“**, което подсказва за много неща.
Преди пет века, когато завършва пленничеството и юдеите могли да се завърнат от Вавилон, великият учител на вярата Второисаия*** изпява химн за Богоявлението. В него е описано пасхалното шествие през безплодната пустиня, която разцъфтява пред лицето на Господа, превръщайки се в градина. Най-отпред върви глашатай. Той призовава да се разчисти пътя на Идващия[1].
Оттогава месианските надежди се свързват с това видение. Очаквало се, че пророк Илия отново ще бъде пратен на земята и сам той ще стане предтеча на Избавителя.
Есейските монаси, живеещи край Мъртво море, твърдят, че тъкмо на тях ще се падне ролята на вестители[2]. Но те смятат, че светът твърде дълбоко е затънал в беззакония и само „Синовете на светлината“ са достойни да посрещнат Месията. Жителите на Кумран считат себе си за единствени избраници. Историята на света според есеите е претърпяла крах и всички, освен тях, са обречени. Те живеят зад стените на селищата си, спазвайки съвсем точно обредите и вярвайки, че само с тях ще бъде сключен Новият Завет, предсказан от пророк Иеремия. Естествено че и сред сектантите се намират хора, които се тревожат за съдбата на „синовете на тъмнината“. Не всеки от тях може да се радва на гибелта на света или спокойно да се примири с нея. Един от кумранските богослови пише: „Та нали всички народи ненавиждат Кривдата? Нали от устата на всички народи се носи гласът на Истината?”[3]. Но тутакси с огорчение признава, че в действителност никой не следва Божията правда. А щом е така, значи грешниците няма на какво да разчитат. Светците трябва да бдят. Какво ги засяга, ако нечестивците си получат заслуженото?
Проповедта на Иоан навярно е смутила есеите. Те нямали в какво да го упрекнат, а и как да причислят отшелника към „синовете на тъмнината“? Иоан живеел като аскет, по-строго и от самите кумранци. Обличал се в груба овчарска власеница от камилска вълна, спазвал назорейските обети, а това ще рече, че не стрижел косата си и не пиел вино. Храната му се състояла от сушени на слънце акриди и див мед[4]. Въпреки това този пустинник не споделял студеното самодоволство на есеите, не загърбил света и започнал да проповядва на „целия израилски народ“. Иоан произхожда от свещеническо съсловие. Той рано загубва родителите си, отгледали го чужди хора. Напълно възможно е не друг, а есеите да са го осиновили; те често вземали за отглеждане сираци[5]. Но когато Иоан станал на трийсет години, Бог го призовал да напусне пустинята. Било му открито, че той има мисия да стане „гласът на викащия“, предшественик на Избавителя.
От пустинята Иоан отива в близката долина на река Иордан и там започва своята проповед. „Покайте се – вика пророкът, – защото близко е Царството Небесно!“ Думите му падат на подготвена почва и веднага намират широк отзвук. От околните градове и села започват да се стичат към реката тълпи от хора. Прииждат книжници и войници, чиновници и селяни. И думите, и самият облик на пророка правят огромно впечатление. Той говори за Съда над света и сякаш всичко край Иоан е проникнато от предчувствие за наближаващи велики събития.
Иоан избира за символ на встъпването в месианската ера обредът потапяне във водите на Иордан, реката, която от древни времена се смятала за граница на Светата земя. Така както водата измива тялото, тъй и покаянието очиства душата. Когато езичникът се е присъединявал към старозаветната църква, бил подлаган на „тевила“, тоест измиване[6]. Ала Пророкът изисква това от самите юдеи в знак че са се родили за нов живот. Затова са наричали Иоан Хаматвил – Кръстител****. Много от израилтяните се обиждали, че им предлагат да минат през измиването, сякаш те са новообърнати друговерци. Нима принадлежността към Божия народ не освещава сама по себе си? Но Кръстителят, без да се колебае, заявява, че такова виждане е заблуда.
Когато вижда на брега книжниците, той рязко и сурово им казва: „рожби ехиднини! Кой ви подсказва да бягате от бъдещия гняв! И не помисляйте да думате в себе си: наш отец е Авраам; защото, казвам ви, Бог може от тия камъни да въздигне чеда Аврааму”[7]. Хората не са синове на Завета по рождение, а чрез верността си към Господните заповеди.
Иоан упреква в лекомислие и онези, които смятат, че само обредът на тевила е достатъчен за опрощаване на греховете. Той изисква преоценка на целия живот, искрено разкаяние. Преди кръщаването хората „изповядват греховете си”[8] Но и това не е достатъчно. Необходими са реални резултати от вътрешната промяна. „Сторете, прочее, плод достоен за покаяние – казва пророкът. – И секирата лежи вече при корена на дърветата; затова всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън”[9]
Какво иска Иоан? Призовава ли народа да избяга от света и да се скрие зад манастирските стени? Това би звучало напълно естествено в устата на един аскет. Но Кръстителят иска много повече: хората, оставайки там, където живеят, да запазят верността си към Божието слово. Според думите на Иосиф Флавий, Иоан е учел хората „да живеят честно, да бъдат справедливи един към друг и да благоговеят пред Предвечния”[10]. Тъкмо защото подчертава значимостта в етическите норми на Закона, Кръстителя следва традицията на древните пророци. Той малко говори за ритуалите и поставя на първо място нравствения дълг на човека: „Който има две дрехи, нека даде ономува, който няма; и който има храна, нека прави същото”[11]. Пророкът не съветва войниците да се отказват от службата си, като казва, че за тях е по-важно да избягват насилието и клеветата. За всеобща изненада той не осъжда дори и презрения занаят на събирачите на данъци – митарите, а само настоява те да не изискват повече от това, което е определено*****.
В същото време Иоан се държи толкова независимо спрямо силните на деня, че много скоро предизвиква недоволството им. Веднъж, според преданието, Кръстителят отишъл в Иерусалим и там се изказал против членовете на Съвета. Когато го попитали кой и откъде е той, Иоан отвърнал: „Аз съм човек, и живея там, където ме води Дух Божи, който ме храни с корени и дървесни филизи“. На заплахата, че ще се разправят с него, ако не престане да смущава тълпата, Иоан отвърнал: „Вие трябва да престанете да вършите низките си постъпки и да се прилепите към Господа Бога свой.“ Тогава присъстващият на събранието есей на име Симон, презрително подхвърлил: „Ние всеки ден четем свещените книги, а ти току-що си излязъл от гората, като звяр, и се осмеляваш да ни учиш, и да съблазняваш хората с размирните си приказки”[12]. Оттогава Кръстителя повече не се върнал в столицата.
Иоан обикновено живеел близо до Витания, или Витавара – мястото, където реката можела да се премине и където той кръщавал прииждащите хора[13]. Скоро около него се образува община, на която той дава свои правила и молитви. Ние знаем имената само на двама от учениците му – Андрей от Витсаида и юношата Иоан, сина Зеведеев. И двамата са били рибари и били дошли от бреговете на Галилейско море[14]. Как са гледали иоанитите на учителя си? Най-вероятно те са виждали в него есхатологическия Пророк, когото много хора са очаквали[15]. Но някои стигнали до убеждението, че самият Кръстител е обещаният Месия.
Влиянието на Иоан нараства с всеки изминат ден. В изказванията си той взел да засяга и Ирод Антипа, комуто принадлежала Иорданската област. В резултат на това, пише Флавий, тетрархът „започнал да се страхува да не би властта на Иоан над масите да доведе до някакви размирици“[16]. Разтревожил се и Синедрионът и тъкмо затова изпратил на Иордан свещеници с негови пълномощия.
– Кой си ти? Месията ли? – питат те Кръстителя.
– Не съм Месия – отвръща той.
– Тогава кой си? Илия ли си?
– Не съм Илия.
– Пророк ли си?
– Не.
– Тогава кой си, за да дадем отговор на ония, които са ни пратили? За какъв се смяташ?
– Аз съм глас на викащия: „В пустинята оправете пътя Господен“, както е казал пророк Исаия.
– Защо тогава кръщаваш, ако не си Месия, ни Илия, нито Пророк?
И тогава те чуват отговор, изпълнен със смирение и вяра, който ясно определя призванието на Иоан като Предтеча на Христос.
– Аз кръщавам с вода, но посред вас стои Един, Когото вие не познавате. Той е Идещият след мене, Който ме изпревари, и Комуто аз не съм достоен да развържа ремъка на обущата Му. Той ще ви кръсти с Дух Светий и с огън. Лопатата Му е в ръката Му, и Той ще очисти гумното Си, и ще събере житото в житницата Си, а плявата ще изгори с неугасим огън[17].
Всички разбрали какво означава това. Светът трябва да премине през огъня на Божията правда, а Иоан е само предвестник на очистителната буря.
За Месията се говорело отдавна, но единствено иорданският учител възвестил, че дните на Неговото явяване най-сетне са настъпили. Народът, слушайки Предтечата, непрекъснато „живеел в очакване“. Много хора знаели, че Избавителят дълго време ще се крие, без да бъде разпознат, затова думите на Иоан: „Той е сред вас“, карали сърцата учестено да бият. В същото това време на брега сред тълпата се появява Човекът от Назарет. Появяването Му едва ли е било забелязано, защото Той, наред с останалите, се готви да приеме кръщение от Иоан. Но когато се приближава до водата, странните думи на пророка, отправени към Галилееца, поразяват всички: „Аз имам нужда да се кръстя от Тебе“.
Знаел ли е Иоан още отпреди или едва сега е почувствал, че пред него стои не обикновен човек, а Някой по-голям от него самия? Отговорът на Иисус: „Остави сега, защото тъй нам подобава да изпълним всяка правда“ нищо не подсказва на присъстващите[18]. Дали Той не иска да каже, че ние, хората, трябва да започнем от покаянието? Или иска да даде пример? Или гледа на кръщението като на деяние, бележещо началото на Неговата мисия? Но за Иоан тези думи имат определено значение и той се съгласява да извърши обреда.
Това е символична среща. Отшелникът във власеница, с почерняло от слънцето, изпито лице, с коси като лъвска грива, въплъщава трънливия път на дохристиянската религия, а новото откровение носи Човекът, който на пръв поглед външно по нищо не се отличава от всеки обикновен галилеец. В същия миг когато Иисус стои във водата и се моли, става нещо тайнствено. По-късно Иоан казва на учениците си: „Видях Духа да слиза от небето като гълъб, и остана върху Него. Аз го не познавах, но Оня, който ме прати да кръщавам с вода, ми рече: над когото видиш да слиза Духът и да остава върху Него, Този е, Който кръщава с Дух Свети. И аз видях и засвидетелствувах, че Този е Син Божи”[19].
След кръщението Иисус веднага напуска Витания и се усамотява в пустинята, на юг от река Иордан. Там, в околностите на Мъртво море, сред голите безжизнени хълмове, където само плачът на чакалите и крясъците на хищните птици нарушават тишината, Той прекарва в пост повече от месец. В ония дни, на прага на своето служение, по думите на евангелистите, Той бил „изкушен от дявола“. Дали пред Иисус не се е явило видение, както често обичат да изобразяват този момент художниците, дали пък някой от жителите на пустинята не се е опитал да Го подмами по лъжлив път, или всичко е ставало незримо в душата на Христос? Никой, освен Самия Иисус не би могъл да разкаже за това. Но Той споделя с учениците Си само същността на случилото се[20]. Сатаната предлага на Месията три свои начина да завладее света. Първият е да се привлекат масите с обещания за земни блага. Нахрани ги, „кажи тия камъни да станат хлябове“, и те ще тръгнат след Тебе, където пожелаеш, шепти изкусителят. Но Иисус отказва да прибегне до подобна примамка: „Не само с хляб ще живее човек“.
Вторият път Назаретецът застава на висока планина. В краката Му лежат пепеливи назъбени скали, а отвъд тях се предугаждат „всички царства на света“. Някъде далеч крачат непобедимите римски легиони, по морето плават кораби, вълнуват се народните тълпи. Какво ги управлява? Какво властва над света? Силата на златото ли, или властта на меча, или стихията на егоизма, жестокостта и насилието? Кесарят управлява народите, само защото е признал властта на тъмното начало в човека. „Тебе ще дам властта над всички тия царства и славата им – казва сатаната, – понеже тя е мене предадена, и аз я давам, комуто искам“. Стани като владетелите на империи, и хората ще бъдат в краката Ти. Такъв Месия – воин са очаквали юдейските зилоти. Но Иисус не отстъпва пред съблазънта на меча; не е дошъл, за да върви по стъпките на поробителите. „Махни се от Мене, сатана! – отговаря Той, – защото писано е: „Господу, Богу твоему се покланяй, и Нему едному служи“.
От пустинята Иисус отива в Иерусалим. Но и там духът на злото не Го оставя. „Хвърли се оттук долу“ – предлага той, когато Христос застава на една от високите храмови площадки. Нали тълпата, щом види, че човек пада върху камъните и остава невредим, навярно ще го сметне за голям магьосник. Но Иисус не може да приеме пътя на крещящото чудо, по който вървят както мнимите мистици, така и поклонниците на „техническите чудеса“. Той винаги ще се опитва да прикрива силата Си и ще избягва духовното насилие над хората. Евангелията разказват, че победеният сатана отстъпил от Христа „до някое време“. С други думи, изкушенията не се ограничават с тези преломни дни от Неговия живот.
Като се връща в Галилея, Иисус за известно време отново остава във Витания. Щом Го вижда, Иоан се обръща към заобиколилите го хора и казва: „ето Агнецът Божи, Който взима върху Си греха на света”[21]. Думата „Агнец“ напомняла за пророците, които били преследвани и убивани, а в книгата на Исаия Агнец бил наречен Служителят Господен, Който щял да пострада, за да изкупи човешките грехове.
Кръстителят повтаря свидетелството си и пред близките ученици, след което Андрей и Иоан започват да търсят начин да се срещнат с Иисус[22]. Веднъж, като Го виждат, те плахо се приближават до Него, но не знаят как да Го заговорят. Иисус се обръща и ги пита: – Какво искате?
– Рави, де живееш? – питат те леко объркани.
– Дойдете и вижте.
Те отиват с Него в дома, в който Той е отседнал и остават с Иисус през целия ден. Ние не знаем за какво са говорили, но на другия ден Андрей намира брат си Симон и възторжено му казва: „Намерихме Месия.“
Поразителната новина мигом се пръска сред галилейците, дошли край река Иордан. Някои се колебаят. Станалото никак не съответствало на предсказаното. Един от земляците на Андрей, Натанаил, недоверчиво клати глава: „Месия от Назарет?“ Отвръщат му простичко: „Дойди и виж.“ Натанаил се съгласява и първите думи на Назарееца пронизват душата му. Направеният намек, показал прозорливостта на Иисус, разсейва всички съмнения. – Рави! Ти си Син Божи, Ти си Царят Израилев – възкликва Натанаил.
– Истина, истина ви казвам – отговаря Иисус, – ще видите небето отворено, и Ангелите Божии да възлизат и слизат над Сина Човешки!
Той не произнася думата „Месия“, но изразът „Син Човешки“ им е понятен. Той означава, че новият Учител е Онзи, Когото всички отдавна очакват с нетърпение.
Навярно тези чистосърдечни хора са решили, че намерения от тях Цар се крие само временно, но ще настъпи часът и около Него ще се сплотят всички смели хора, небесните сили ще Го възкачат на престола и те, познали в Него Христа, ще спечелят слава в месианското Царство.
И така, Иисус тръгва на север, но вече не сам, а придружен от привържениците Си.
_________________________
**Тоест, глас на глашатай, на вестител. Бел авт.
***Става дума за автора на част от старозаветната книга на пророк Исаия, писана от друг автор, известен в библейската изследователска традиция като „Второисаия”. Бел. прев.
**** Думата „тевила“ – по гръцки βάπτισμα – означава потапяне, умиване; обикновено се превежда като „кръщение“. Бел. авт.
***** Митарите, събирайки императорския данък, обикновено са трупали богатство за сметка на населението. Бел. авт.
[1]. Исаия 40:3.
[2]. Смотри Кумранский устав, VIII, 12–14.
[3]. Книга Тайн, 8–11.
[4]. Матей 3:4; Марк 1:6; св. Иустин, Диалог с Трифоном Иудеем, 88; св. Епифаний. Панарион, 30. Смотри также славянскую версию „Иудейской войны“ Иосифа Флавия, II, 2. Назореями, или назиритами, назывались в древности лица, которые посвящали себя Богу и давали обет воздерживаться от вина и не стричь волос. (См. Числ 6:1–21; Судии 13) С названием г. Назарета (евр. Ноцерат) слово „назорей“ (назирит) не имеет ничего общего.
[5]. Флавий, И. Иудейская война, II, 8. О связи Иоанна с ессеями см.: еп. Михаил (Чуб). Иоанн Креститель и община Кумрана. – ЖМП, 1958, № 8; Daniilou, J. Jean-Baptiste, timoin de’Agneau. Paris, 1964, p. 42.
[6]. Мишна, Песахим, VIII, 8.
[7]. Мат. 3:7–9. Здесь игра слов „банайя“ и „абнайя“ – сыновья и камни.
[8]. Мат. 3:6.
[9]. Мат. 3:8, 10.
[10]. Флавий, И. Арх. XVIII, 5, 2.
[11]. Лук. 3:10 сл.
[12]. Смотри славянскую версию „Иудейской войны“ Флавия, II, 2. Присутствие ессея на Совете было вполне возможным. Некоторые из них жили в городах и пользовались влиянием. Ирод покровительствовал им. Одного из ессеев, Менахема, он даже сделал главой раввинского Совета (Флавий И. Арх. XV, 10, 5; Мишна, Хагига, II, 2).
[13]. Название Бетавара (Вифавара, срв. Судии 7:24) означает „Место переправы“, а Бетания (Вифания), как этот поселок назван в древнейших рукописях Ин, означает „Место корабля“ (или лодки) – Иоанн 1:28. Не смешивать с Вифанией (Бетани), которая находилась около Иерусалима: название ее, по-видимому, означает „Дом бедняка“.
[14]. Смотри Иоанн 18:15. Очевидно, Креститель выделял Андрея и Иоанна из числа своих учеников; смотри Иоанн 1:38.
[15]. Смотри Второзаконие 18:15. Об этом пункте иудейской эсхатологии см.: Трубецкой С., Учение о Логосе в его истории. М., 1906, с. 282–284.
[16]. Флавий, И., Арх. XVIII, 5, 2.
[17]. Иоанн 1:19 сл.; Лук. 3, 16–17; Мат. 3:11–12.
[18]. Мат. 8:14–15. Согласно Лука, мать Иоанна была родственницей Девы Марии, из чего можно было бы предположить, что Предтеча знал Христа с детства. Но этому противоречат слова пророка: „я не знал Его“ (Иоанн 1:31). По-видимому, родители Иоанна умерли рано и, возмужав в пустыне, он не был знаком с Сыном Марии. Во всяком случае, слова „я не знал его“ показывают, что пророк, если даже и слышал об Иисусе, в Его мессианскую тайну посвящен не был.
[19]. Иоанн 1:32-34.
[20]. Марк 1:12–13; Лук. 4:1-13; ср. Мат. 4:1–11.
[21]. Иоанн 1:29 сл. Из общего контекста Иоанн явствует, что это свидетельство Предтечи было произнесено перед уходом Иисуса в Галилею и, следовательно, уже после пребывания Его в пустыне. Фактически IV Евангелие начинает рассказ с событий, происходивших после крещения Христова и Его искушения от дьявола.
[22]. Иоанн 1:35 сл.

ЧАСТ ПЪРВА. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ
4. Галилея. Първите ученици, пролетта на двадесет и седма година
Първоначално могло да се предположи, че проповедта на Христос е само продължение на мисията на Иоан Кръстител. И двамата говорят за приближаването на Божието Царство, и двамата призовават народа към покаяние и приемат като обред кръщението с вода[1]. Въпреки това, между двамата учители веднага се е забелязала известна разлика. Ако Иоан чака край него да се съберат слушатели, то Иисус сам отива при хората. Той обхожда градове и селища; в съботните дни словото Му се чува в молитвените домове, а през останалите дни – от някой хълм или край морето под открито небе. Понякога тълпата става толкова голяма, че Иисус се качва в лодка и оттам се обръща към насядалите край брега хора.
Докато живее в Галилея, Учителят неизменно става в тъмни зори и често посреща изгрева на усамотени места[2]. Учениците Го намират там и Го молят да продължи разговора с новодошлите. Денят на Иисус е запълнен с напрегнат труд: след Него по петите Му чак до тъмно вървят болни, които очакват изцеление, вярващите жадно ловят думите Му, скептиците задават нелепи въпроси или започват спор с Него, книжниците искат разяснения на трудните места в Библията. Понякога Иисус и учениците Му нямат време да се нахранят. Но в Евангелията само два пъти се споменава, че Учителят е много уморен[3]. Обикновено ние Го виждаме неуморим и пълен с енергия. „Моята храна е да изпълнявам волята на Оногова, Който Ме е пратил, и да извърша неговото дело“ – казва Той. Не бива да ни учудва, че не са се запазили образи на Христос, нарисувани от Негови съвременници. Нали няма достоверни портрети нито на Буда, нито на Заратустра, нито на Питагор, нито на повечето други религиозни реформатори. А и в Юдея изобщо не било прието да се рисуват хора.
Първите християни не са запазили спомен за външните черти на Иисус; на тях преди всичко им е бил скъп духовният облик на Сина Човешки. „Ако и да бяхме познали Христа по плът, сега вече не познаваме“ – говори апостол Павел[4].
Най-ранните фрески, където образът на Иисус е нарисуван такъв, какъвто окончателно е установен в църковното изкуство, се отнасят към II или дори към III век. Трудно е да се каже доколко този образ е свързан с устната традиция. Но Учителят, извършил дълги преходи под знойното палестинско слънце, с ръце, познали тежкия физически труд, едва ли е приличал на Христос на италианските майстори. Той не се е обличал в антична тога, а с обикновени дрехи, каквито са носели галилейците – дълъг раиран хитон и връхна наметка; главата Му навярно винаги е била покрита с бяла кърпа с вълнена превръзка**.
В руската живопис от XIX век най-достоверен е външният облик на Христос на Поленов, но картините му не предават онази духовна сила, която се излъчва от Сина Човешки[5]. Тъкмо нея са запечатали евангелистите. В техните повествования се чувства покоряващото въздействие на Иисус върху най-различни хора. Той почти мълниеносно завладява сърцата на бъдещите Си апостоли. Храмовите стражи, изпратени да арестуват Назаретеца, не могли да изпълнят заповедта, потресени от проповедта Му. Той излъчвал нещо, заради което даже враговете Му разговаряли почтително с Него. Книжниците го наричат Рави, Наставник. А при Пилат, против волята му, дори само видът на Иисус, кротката Му реч, предизвикват скрито уважение.
Някаква вълнуваща загадка, необяснима притегателна сила, създават около Него атмосфера на любов, радост, вяра. Но често в присъствие на Иисус учениците са обзети от свещен трепет, почти страх, както става при досег с Непостижимия. А в Него няма нищо жреческо, надменно. Той не смята, че е под Неговото достойнство да отиде на сватба или да сподели трапезата с митари в дома на Матей, да отиде при фарисея Симон, при Лазар. И ни най-малко не прилича на суров аскет или на мрачен буквоед. Лицемерно набожните говорели за Него: „Ето човек многоядец и винопиец“[6].
Разправят, че един средновековен монах минал покрай живописно езеро, без дори да го забележи. Иисус не е такъв. От погледа Му не се изплъзват дори и обикновените дреболии; сред хората Той си е у дома. Евангелистите рисуват Христос дълбоко човечен. В очите Му те са виждали сълзи, виждали са как Той страда, как се учудва, как се радва, как милва децата или се любува на цветята. Думите Му са проникнати от снизходителност към човешките слабости, но Той никога не смекчава изискванията Си. Може да говори с нежна доброта, а може да бъде и строг, дори рязък. Понякога в думите Му се прокрадва горчива ирония („комара прецеждат, а камилата поглъщат“). Всякога кротък и търпелив, Иисус е безмилостен към лицемерите; прогонва търговците от храма, заклеймява Ирод Антипа и законниците, упреква учениците Си в маловерие. Спокоен и сдържан, Той понякога е обзет от свещен гняв. Но вътрешното противоречие Му е чуждо. Иисус винаги остава такъв какъвто е. Като се изключат няколко трагични момента, ясният дух никога не напуска Христос. Намирайки се във водовъртежа на живота, Той в същото време като че ли пребивава в един друг свят, в единение с Отца. Близките хора виждат в Него Човека, Който желае само едно: „Да изпълнява волята на Онзи, който Го е пратил“. Христос е далеч от болезнената екзалтация, от крайния фанатизъм, присъщи на много подвижници и основатели на религии. Една от главните черти на Неговия характер е ведрото благоразумие. Когато говори за необикновени неща, когато призовава към трудни подвизи и мъжество, прави го без лъжлив патос, с лекота. Може да си поговори непринудено с хората край кладенеца, или край масата, ала може и да изрече думите, потресли всички: „Аз съм хлябът на живота“. Той говори за изпитания и борба и пак Той пръска навсякъде светлина, преобразявайки и благославяйки живота.
Писателите никога не успяват да създадат убедителен образ на герой, ако не изтъкват и недостатъците му. Евангелистите правят изключение и не защото са били ненадминати майстори на словото, а защото обрисуват ненадмината Личност.
Не можем да не се съгласим с Русо, който твърди, че е невъзможно да се измисли евангелската история. Според Гьоте „и четирите Евангелия са истински, защото и върху четирите лежи отблясъкът на онази духовна висота, чийто източник е била личността на Христос и която е по-божествена от всичко друго на земята“[7].
Противно на кумранските отшелници, Иисус не загърбва света, не крие от него духовните съкровища, а щедро ги дарява на хората. „Когато запалят светило – казва Той, – не го турят под крина, а на светилник, и свети на всички вкъщи“[8]. Божието Слово трябва да бъде „проповядвано по стъгдите“ – такава е Неговата воля.
През тази епоха староеврейският език е станал литературен, а за общуване обикновено използвали арамейското наречие. Тъкмо с него си служи Христос, когато говори с народа. За това свидетелстват арамейските думи и изрази, запазени в Новия Завет[9]. В проповедта Си Иисус прибягва до традиционните форми на свещената библейска поезия. Често думите Му звучат като величествен речитатив, напомнящ за химните на древните пророци. Освен това Той си служи с похвата на книжниците: изразява се с афоризми, задава въпроси, не пренебрегва и логическите доводи. Най-вече Иисус обича примерите от ежедневието – притчите. В тях най-пълно е запечатано Неговото учение.
Притчите отдавна били известни в Израил, но Иисус ги превръща в основен начин за изразяване на мислите Си. Той не разчита само на интелекта, а се стреми да завладее всецяло човека. Като обрисува пред хората познати картини от природата и бита, Христос често предоставя на самите слушатели да правят изводи. Така, избягвайки абстрактните думи за човешкото братство, Той дава пример със случилото се по пътя за град Иерихон, когато нападнатият от разбойници юдеин получава помощ от друговереца-самарянин. Подобни разкази са се запечатвали дълбоко в душата и са оказвали по-голямо въздействие от всякакви други разсъждения. Крайбрежието на Галилейско море, където се появява Христос, впоследствие е засегнато силно от войни. Едва наскоро този край започва да възвръща предишния си облик. А в евангелските времена Генисарет, по думите на Флавий, се отличава с „изумителна природа и красота”[10]. Плодни градини, палми и лозя опасвали небесносините води. Зад оградите растели акации, олеандри, миртови храсти с бели цветове. Реколтата се събирала през всичките месеци. В езерото имало богат улов. И денем, и нощем повърхността му била осеяна с рибарски лодки.
Има дълбок смисъл в това, че проповядването на Евангелието, е тясно свързано с тази страна. Вестта за Божието Царство най-напред прозвучава не в задушните, прашни столици, а край брега на лазурното езеро, сред зелени гори и хълмове, които напомнят, че земната красота е отражение на вечната небесна красота.
Около Генисарет се редуват крайморски градчета. Сред тях Иисус предпочита Капернаум. Евангелистите дори наричат Капернаум „Неговия град“. Там живее Иисус, в дома на Симон, брат на Андрей, близо до синагогата, построена от римлянин-прозелит; оттам Той тръгва по брега да проповядва във Витсаида, Хоразин, Магдала; оттам отива за празниците в Иерусалим и пак там се връща. В Капернаум хората стават свидетели на първите Му изцеления и виждат как Той само с една дума спира конвулсиите на бесноватия, който вика: „о, какво имаш Ти с нас, Иисусе Назареецо! Дошъл си да ни погубиш ли? Зная Те, кой си Ти, Светия Божи.“ Близките на Иисус, научили за Неговите проповеди и чудеса, решават, че Синът на Мария е „извън Себе Си“. Те веднага отиват в Капернаум, като искат насила да Го отведат обратно в Назарет, но така и не успяват да влязат в дома, буквално обсаден от хора.
От този момент нататък на Мария вече ѝ е трудно да живее сред назаретците, които гледат на Иисус като на луд. Предполага се, че тя временно се преселва в Кана, където някакви хора, навярно нейни роднини, я приютяват[11].
Веднъж, когато в семейството се вдига сватба, поканват и Иисус с учениците Му и Майка Му отново може да Го види[12]. В разгара на скромното тържество, за голямо огорчение и срам на домакините, виното свършва. Навярно всички винарни са били вече затворени и нямало с какво да нагостят сватбарите. Като вижда това, Мария се обръща към Сина си: „Вино нямат“.
На каква помощ се е надявала? Или просто е очаквала няколко окуражителни думи? Не може да се разбере какво точно иска да каже и Иисус, който отговаря сякаш с въздишка: „Какво да Те правя? Часът Ми още не е настъпил“ – такъв приблизително е смисълът на думите Му. Но Мария разбира, че Той все пак е готов да помогне и се обръща към слугите: „Каквото ви каже, сторете.“ Иисус нарежда да налеят вода в големите каменни делви, поставени за миене, и като гребнат от тях, да отнесат на стария сват да пие. Слугите съвсем точно изпълняват странната заповед и когато сватът отпива, силно изненадан, казва на младоженеца: „Всеки човек слага първом доброто вино, а ти си запазил доброто вино досега“. И тъй, Христос започва да проявява властта Си над природата не със страшни знамения, а край празничната трапеза, под звуците на сватбени песни. Той използва тази своя власт като че ли неволно, за да не помръкне хубавият ден. Нали е дошъл, за да даде на хората радост, та да имат живот и да го имат „в изобилие”[13].
Галилейските рибари са дълбоко поразени от случилото се в Кана. Евангелист Иоан разказва, че именно от този момент нататък те наистина са повярвали в Иисус. И когато веднъж Той Ги вижда на брега и Ги повиква да Го последват, те без колебание захвърлят мрежите си и оттогава изцяло принадлежат само на Учителя. Новосъздадената община, която няколко години по-късно започват да наричат Назарейска, за разлика от ордените на Буда или на св. Франциск, не страда от недоимък. Тя разполага със средства и дори е в състояние да оказва помощ на бедните. Парите постъпват от учениците и принадлежат на цялото братство. По-късно този принцип е усвоен от Иерусалимската църква[14].
Вероятно всички първи последователи на Иисус са били млади. Старшинството принадлежи на Симон бар-Иона***, рибар родом от Витсаида. Името му е начело на всеки списък на апостолите. Когато Учителят питал нещо учениците, обикновено Симон отговарял вместо другите. Христос го нарекъл Кифа, камък, което на гръцки звучи като Петър. Едва по-късно Иисус е обяснил на ученика Си смисъла на това име. Симон бил с буен темперамент, но стеснителен. От всички ученици той най-силно бил привързан към Наставника и тази любов му помага да победи присъщото си малодушие.
Симон живее в Капернаум с брат си, жена си и майка ѝ. Иисус непрекъснато се ползва от тяхното гостоприемство и от лодката на Петър. Домът на Симон задълго се превръща в Негов дом. При Учителя Петър е доведен от брат си Андрей, за когото ние знаем също толкова малко, колкото и за Яков, сина на рибаря Заведей. Но другият Зеведеев син, Иоан, най-младият от апостолите, е описан по-пълно в Евангелията. Навярно той е приличал на майка си Саломия, енергична, искрено вярваща жена, която по-късно също се присъединява към Иисус. Иоан, слушайки проповедите на Кръстителя, стига до убеждението, че Царството на Месията е близо. „Простичък и неграмотен“ младеж, той навярно е запознат с учението на есеите, което е задълбочило апокалиптичната наклонност у него. Той иска да види в Иисус гръмовержеца, който ще поразява с мълнии враговете Си. Иоан и Яков тайно мечтаят да заемат първите места край трона Христов. Иисус нарича двамата братя Воанаргес, сиреч „синове на гърма”[15]. Пламенният Иоан става любимият Му ученик.
В Капернаум, край брега, е имало митница. Когато отишъл там, Иисус срещнал митаря Левий, по прякор Матей, и му казал: „Върви след Мен“. Матей не само че веднага се присъединява към назаретския Учител, но завежда при Него и други митари. По-късно този човек навярно пръв започва да записва Христовите думи[16].
В най-тесния кръг привърженици на Иисус, освен четиримата генисаретски рибари и Матей, влизат Натанаил бар-Толомей**** от Кана, приятелят му Филип от Витсаида, който най-добре от всички знаел гръцки, Симон Зилот, който заради Христос напуска партията на войнстващите екстремисти, рибарят Тома*****, а също така Юда Тадей и Яков Алфеев. Всички те били родом от Галилея, само Юда бар-Симон бил южняк, от град Кариот[17]. На него именно Иисус поверява да пази парите на общината. С това Той навярно е искал да подчертае доверието Си в Юда. Името на този човек отдавна се е превърнало в символ на низост и вероломство. Но е съмнително дали Христос е искал да привлече към Себе Си един морален урод, същество, безнадеждно в нравствено отношение. По-вероятно е представите на Юда за делото на Учителя да са били превратни. Пък и в това той не се отличава много от Петър и другите апостоли. На всички тях им е трудно да преодолеят илюзиите, дълбоко вкоренени в съзнанието им. Когато им става ясно, че Иисус не е такъв, какъвто са си представяли Месията, много ученици Го напускат. Драмата на Юда е свързана и със загубата на вяра в Учителя. Но разочарованието поражда в него чувство на озлобеност и го тласка към предателство. Навярно по такъв начин той иска да си отмъсти за разрушените честолюбиви планове. Във всеки случай, да се смята, че Юда се ръководи само от алчност, означава неоснователно да се опростява евангелската трагедия.
Всички евангелисти твърдят, че хората, които Иисус привлякъл към Себе Си, първоначално не разбирали нито Него самия, нито целите Му. Понякога им е било трудно да доловят дори най-простата мисъл на Учителя. Това, естествено, сигурно е натъжавало Иисус, но Той търпеливо възпитава учениците Си и се радва всеки път, когато нещо им става ясно. „Прославям Те, Отче, Господи на небето и на земята – възкликва Иисус в такива моменти, – задето си укрил това от мъдри и разумни, а си го открил на младенци”[18]. Ако Благата вест беше отначало открита на „мъдреци“, щеше да възникне опасност същността ѝ да остане затъмнена. Това се е случило сто години по-късно, когато източните окултисти приемат новата вяра и преплитат християнството с гносеологическата теософия. Тъкмо простите хора, на които е чуждо чувството на гордост и желанието да ръководят, които не са отровени от сухата казуистика и метафизическите теории, хората, които внасят в учението на Христос най-малко нещо от себе си, тъкмо те са могли да запазят Евангелието в истинската му чистота. Личността, мисълта, волята на Господа са били за тях единственото и най-скъпо съкровище[19].
Иисус обича това духовно семейство и поставя връзката Си с него над кръвното родство. Когато сред струпалия се народ съобщават на Учителя, че вън край вратата Го чакат Майка Му и братята Му, Той посочва учениците Си: „Ето Моята майка и Моите братя“. Постепенно мълвата за галилейския Наставник и Целител се пръска из цялата околност. След Иисус непрекъснато вървят тълпи. Щом някъде се оттегли, за да остане насаме със Себе Си, учениците тутакси Го намират: „Всички Те търсят“. И Иисус отново и отново отива при онези, които Го очакват.
Но в този подвижнически живот има и дни, по-точно часове, на спокойствие. Когато си мислиш за тях, неволно си представяш вечер на брега на Генисарет. Слънцето се спуска над града. Масивният силует на синагогата рязко се откроява на фона на залеза. Вятърът едва поклаща тръстиките и клоните на дърветата. На изток се простират лилави хълмове. Отдалече се носи песента на рибарите, които се прибират.
Иисус седи на крайбрежните камъни, загледан в притихналите води.
Идват Симон и другите ученици. Те мълчаливо застават до Него, страхувайки се да не смутят Учителя. А Той седи неподвижно, вглъбен в молитва, озарен от меката вечерна светлина. Разбират ли, досещат ли се учениците, като гледат в този миг Иисус, че в Него ще им се открие онова Висшето, което съзижда и движи Вселената? На юг бързо се здрачава, и ето вече над морето проблясват първите звезди. Всички отиват в дома на Симон. Трепкащият пламък на глинената лампа осветява стаята; край масата са се събрали Учителят и учениците. Жените поднасят скромна вечеря. Иисус произнася благодарствена молитва и преломява хляба. Той говори за Царството, заради което е необходимо смело и решително всичко да се остави; онзи, който е „хванал плуга, а се обръща назад“, е негоден за Божиите дела.
У Симон навярно напират много въпроси, но той се смущава, въпреки че е готов да върви след своя Господ накрай света. Очите на Иоан блестят; в съзнанието му се мяркат видения от всемирния Съд и образа на Сина Човешки, увенчан с короната на Давид.
Иисус продължава да говори.
Над Капернаум се спуска нощ.
_________________________
**Вж. приложението: „Иконографията на Христос и загадката на Торинската плащаница“. Бел авт.
***Тоест на сина на Иона (в някои ръкописи „синът на Иоан“ ‘Iωάννου). Бел. авт.
****Гръцки Вартоломей.
*****Тома (арамейски), или Дидим (гръцки), тоест Близнак – по всяка вероятност е прякор. Според преданието името на апостола е било Юда. Бел авт.
[1]. Мат. 3:2; срв. Мат. 4:17; Иоанн 3:26.
[2]. Мат. 14:23; Марк 1:35; Лук. 5:16.
[3]. Марк 4:38; Иоанн 4:6.
[4]. 2 Кор. 5:16.
[5]. Смотри Ремезов А. Жизнь Христа в трактации современного русского художника, Серг. Посад, 1915.
[6]. Лук. 7:34.
[7]. Эккерман И. Разговоры с Гëте. Пер. с нем. М., 1934, с. 847.
[8]. Мат. 5:15.
[9]. Смотри, например, пасха, маммона, эпфатах (эффафа), талита кум (талифа куми), Авва, корван, бар, рака. Предсмертный вопль Христа есть арамейский вариант строки из Псалом 21. Необходимость учить вере на арамейском языке была осознана уже книжниками, которые создавали арамейские переводы Библии (таргумы). О Гиллеле сказано, что он „изъясняет на языке простого народа“ (Талмуд, Баба Меция, 104а). Впрочем, все это не означает, что древнееврейский был забыт. Его учили все, кто получал образование и читал Библию. На нем продолжали писать книги и слагать молитвы.
[10]. Флавий И. Иудейская война, III, 10.
[11]. Иоанн 2:1. Из Каны Мария последовала за Сыном в Капернаум (Иоанн 2:12), но, вероятно, оставалась там недолго. В последний раз перед долгой разлукой Она видела Иисуса, скорее всего, в Кане (Иоанн 4:46). Ее не было среди женщин, сопровождавших Христа во время Его проповеди.
[12]. Иоанн 2:1–11.
[13]. Иоанн 10:10.
[14]. Смотри Мат. 20:20; Лук. 8:3; Марк 14:5; 15:40–41. О зажиточности семьи Иоанна, мать которого помогала общине, говорит хотя бы тот факт, что Зеведей (Забдий, или Заведей) имел наемных работников (Марк 1:20). Есть все основания полагать, что общность имущества первой Церкви в Иерусалиме (Деян. 2:44–45) была установлена по образцу апостольского братства. Название „назореи“ (евр.ноцрим) как обозначение христиан впервые появляется в Деян. 24:5. Свое происхождение оно, вероятно, ведет от слова Ханоцри (Назарянин). Замечание Матей 2:23 объясняется, быть может, созвучием слов Ханоцри и Нецер (Отрасль); ср. Ис. 11:1.
[15]. Это арамейская транскрипция слова „Воанергес“ (Марк 3:17). Причина прозвища может быть объяснена эпизодами вроде того, что приводится у Лук. 9:51–56. „Некнижным простецом“ называет Иоанна Лука (Деян. 4:13). На знакомство апостола с кругом ессейских идей указывают все писания, носящие его имя.
[16]. Мат. 9:9; Марк 2:13–15; Лук. 5:27–29. Марк называет мытаря Левием (Леви), сыном Алфея (Халпая), а Лука просто Левием. Из этого можно заключить, что Матфей (Матайя, тоест дар Господень) было его прозвищем. О Матфее как евангелисте см. приложение 1.
[17]. Мат. 10:2–4; Марк 3:16-19; Лука 6:14-16; Деян. 1:13. У Матея Пëтр назван ……., первый, смотри об этом ниже. Некоторые различия в этих списках связаны с тем, что иудеи нередко носили по несколько имен; иногда же вместо имени употребялось „отчество“ (например, Варфоломей, или Бартоломей, означает „сын Толомая“). Прозвище Иуды Симонова – Искариот (Иш-Кериот) означает, по-видимому, „человек из Кериота“.
[18]. Мат. 11:25.
[19]. Невольно может возникнуть вопрос: если апостолы столь долго не понимали многих сторон учения Христа, то как они смогли донести его до следующего поколения верующих? Существуют два дополняющих друг друга ответа: 1) люди Востока издавна отличались тренированной памятью и способны были веками хранить устную традицию, 2) вполне вероятно, что кто-либо из учеников (в частности, Матфей) записывал слова Христовы и из этих записей сложились первые Логии, сборники Его изречений. При этих двух условиях вполне возможно сохранение подлинного Евангелия Иисуса.

ЧАСТ ПЪРВА. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ
5. Благата вест
Учението на Христос е блага, или радостна вест. Той Самият го нарича така: Бесора, на арамейски, а на гръцки – Евангелие. Той донася на света не нови философски доктрини, не проекти за обществени реформи и не познаване тайните на отвъдното. Ала коренно променя самото отношение на хората към Бога, откривайки им онзи Негов лик, който преди се е долавял само смътно. Иисусовата Блага вест говори за висшето призвание на човека и за радостта, която ще му донесе единението с Твореца.
Не е лесно да се обрисува накратко неизчерпаемото богатство на Евангелието, затова ще се спрем само на най-главното.
Небесният Отец и Богосиновството
Старият Завет най-често говори за отношенията между Бога и народа. А Евангелието издига на първо място отношението между Бога и душата.
Проповедта на Иисус е обърната не към „масите“, не към безличния мравуняк, а към личността. В тълпата духовното ниво на хората се принизява, те се намират във властта на стадните инстинкти. Тъкмо затова Христос придава такова значение на отделните съдби. Във всеки човек е заключен целият свят, безкрайно ценен в Божиите очи. Дори Иисус да използва думата „стадо“, в Неговите уста тя звучи по съвсем друг начин, отколкото в наши дни. За Неговите слушатели тя се асоциира с предмета на любовта и постоянната грижа: на овцете се гледало почти като на член от семейството. „Добрият пастир – казва Иисус, – зове всяка овца по име“ и е готов „да положи душата си за нея“.
Когато книжниците се учудват, че Учителят общува с хора със съмнителна репутация, Той им отговаря с притча: „Кой от вас, имайки сто овци, като изгуби една от тях, не оставя деветдесетте и девет в пустинята и не тръгва подир загубената, докле я намери? А като я намери, вдига я на раменете си радостен; и като дойде дома, свиква приятели и съседи и им казва: „Порадвайте се с мене, защото си намерих загубената овца“. Казвам ви, че тъй и на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние. Или коя жена, имайки десет драхми, ако изгуби една, не запаля светило и не помита къщата и търси грижливо, докле я намери? А като я намери, свиква приятелки и съседки и казва: „Порадвайте се с мене, защото намерих изгубената драхма“. Такава радост, казвам ви, бива пред Ангелите Божии и за един каещ се грешник”[1].
Говорейки за Съществуващия, Иисус подразбира „Бога Авраамов, Исааков и Яковов“, тоест Бога, откриващ се в религиозното съзнание на Стария Завет; и подобно на библейските пророци, Христовото Евангелие учи не толкова за Бога „в Самия Себе Си“, колкото за Бога, обърнат към света и човека. От всички имена, с които в Писанието назовават Твореца, Иисус предпочита названието Отец. В молитвите Му то звучи като Авва. Така по арамейски децата се обръщали към бащите си.
Този избор е дълбоко знаменателен.
В световните религии често наричали върховното Начало „Отец“. Но обикновено Го представяли като деспотичен и властен повелител. Такова виждане, носещо в себе си печата на човешкия страх пред битието и пред земните повелители, се е отразило дори на старозаветното мислене. Когато юдеинът е произнасял думата „Отец“, тя, обикновено, се асоциирала в него с понятието за суровия Господар и Покровител на целия народ.
Само Иисус говори за Отеца, Когото, стига да поиска, може да придобие всяка човешка душа. Евангелието носи на хората дарът на богосиновството. За онези, които го приемат, ще се изпълни обещанието на Христа. Те ще разберат, че със Създателя на Вселената може да се говори насаме, както с „Авва“, както с любящ баща, който очаква ответна любов.
Божията любов не се натрапва, тя защитава човешката свобода. Господ прилича на стопанин, който кани в дома си много хора на пиршество и за Когото гостите са голяма радост. Още по-ясно изразява Христос тази мисъл в притчата за блудния син. Един млад човек поискал от баща си полагащото му се наследство и заминал в чужда страна. При раздялата баща му не отронил нито една укорителна дума. Той не искал принудителна любов и затова не задържал сина си. Когато младежът пропилял всичкото си богатство и се върнал обратно като просяк, надявайки се да стане поне последен слуга в бащиния дом, бащата не само че го приел, но и устроил пиршество в чест на завръщането на блудния син.
Това предизвикало завист и раздразнение у по-големия брат.
– Ето, аз толкова години ти служа – казал той, – и ни веднъж твоя заповед не пристъпих; и на мене никога дори козле не си дал, за да се повеселя с приятелите си; а като дойде тоя ти син, който прахоса имота си с блудници, за него ти закла угоеното теле.
– Чедо – възразил бащата, – ти си винаги с мене, и всичко мое е твое; а трябваше да се зарадваме и развеселим затова, че тоя ти брат мъртъв беше и оживя, изгубен беше и се намери[2].
Далече от Бога няма истински живот; отдалечавайки се от Него, човекът бере горчивите плодове на греха, но Господ винаги е готов да приеме каещия се – такъв е смисълът на разказа. Небесната воля в него се символизира не от взискателен господар, от грозен цар или от строг съдия, а от човек, уважаващ свободата на другия, от бащата, който обича и прощава. Този образ най-точно съответства на откровението на Христа за Бога. Както бащата търпеливо е чакал сина си, седнал на прага, тъй и Господ търси драговолната любов на човека.
Веднъж жените довели при Христа деца, за да ги благослови. Учениците, страхувайки се да не Го преуморят, не им позволили да влязат в къщата. Но Учителят казал: „Пуснете децата, не им пречете да дойдат при Мене, защото на такива е Царството Небесно“. А когато учениците попитали Христос кой е най-голям в Царството Божие, той повикал едно дете, изправил го посред тях и като го прегърнал, рекъл: „Истина ви казвам, ако не се преобразите и не станете като деца, няма да влезете в Царството Небесно“[3]. Детската душа – искрена и доверчива – е образ на доверието на човека в неговия Божествен Отец**. Ето защо Иисус е обичал детската дума „Авва“.
„Бог изпрати – казва апостол Павел – в сърцата ви Духа на Своя Син, Който Дух вика: Авва, сиреч, Отче! Затова не си вече роб, а син”[4].
Онзи, който е познал щастието на богосиновството, сякаш отново преоткрива света. Той се изтръгва от мъртвата хватка на случайността. Господ е близо до него и знае всяка негова крачка, „и космите на главата му са всички преброени“.
Доверието трябва да е безгранично; то изключва служенето на „двама господари“. Ако човек е погълнат от суетни стремежи, той отдава сърцето си във властта на идола Мамон (както на арамейски се нарича богатството). „Каква полза за човека – казва Иисус, – ако придобие цял свят, а повреди на душата си?”[5].
Предавайки се на Отца, душата надделява грижата – не онази ежедневна грижа, която е необходима, а тягостната, досадната, помрачаващата разума загриженост.
Щом Отец се тревожи дори за птичките, щом е обдарил с дивна красота цветята, нима ще забрави за децата Си? Та нали те са Му по-скъпи от всички други творения.
И тъй, не се грижете и не думайте: „какво да ядем?“ или: „какво да пием?“ или: „какво да облечем?“, защото всичко това търсят езичниците; вашият Небесен Отец знае, че имате нужда от всичко това[6].
Животът близо до Отца прогонва страха и неувереността. Когато се молят, Божиите чеда Му откриват мислите си, своите надежди и скърби. „Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори“[7]. Както се говори в Христовата притча, щом дори безсърдечният съдия не може да откаже помощ на бедната вдовица, която непрекъснато го моли, ще откаже ли любящият Отец на онези, които се обръщат към Него с молба? В молитвата е важна увереността, че човек ще бъде чут.
Има ли помежду ви човек, който,
кога му поиска син му хляб,
да му даде камък?
И кога поиска риба,
да му даде змия?
И тъй, ако вие, бидейки лукави,
умеете да давате на чадата си добри дарове,
колко повече вашият Отец Небесен
ще даде блага на ония, които Му искат[8].
Езичниците са смятали, че самите богове се нуждаят от приношения. Тази идея е дълбоко чужда на Стария Завет. И без това цялата природа принадлежи на Твореца. Най-драгоценният дар за Него е човешкото сърце. Обредите имат смисъл само тогава, когато изразяват любов към Създателя. Затова и Иисус не отхвърля обичая да се принасят жертви на олтара. Той дори посочва, че това не бива да става, ако не си се помирил с брата си[9]. Но забележете: евангелистите никъде не говорят, че Христос лично е участвал в жертвоприношения. За Него храмът е преди всичко „молитвен дом“.
Но нито храмовото служение, нито дори общата молитва, могат да заменят общението с Бога насаме, съкровения разговор с Отца. Богу е нужно не формално поклонение или почтителна религиозност, подчинена на традицията.
И кога се молиш, не бъди като лицемерите,
които обичат да се молят по синагоги
и стоейки по кръстопътища,
за да се покажат пред човеците.
А ти, кога се молиш,
влез в скришната стая,
и, като си заключиш вратата,
помоли се на твоя Отец, Който е на тайно;
И твоят Отец, Който вижда скришно, ще ти въздаде наяве.
А кога се молите, не говорете излишно, като езичниците; защото те мислят, че в многословието си ще бъдат чути; прочее, не бивайте тям подобни; защото вашият Отец знае, от какво имате нужда[10].
Дори и да искаме нещо от Бога, то е само защото изповядваме пред Него всичко, което ни е на сърцето.
Иисус ни учи да се молим с обикновени думи, с любов и доверие.
ОТЧЕ НАШ, КОЙТО СИ НА НЕБЕСАТА!
Ние сме Твои деца, и в Тебе е нашата татковина.
ДА СЕ СВЕТИ ТВОЕТО ИМЕ.
Да пребъде в нас благоговението към Твоята свещена тайна.
ДА ДОЙДЕ ТВОЕТО ЦАРСТВО, ДА БЪДЕ ТВОЯТА ВОЛЯ, КАКТО НА НЕБЕТО, ТЪЙ И НА ЗЕМЯТА.
Ние чакаме Ти да се възцариш във всичко, от Тебе сътворено, за да се изпълни Твоя замисъл и Ти да станеш нашия единствен Цар и Господ.
НАСЪЩНИЯ НИ ХЛЯБ ДАЙ НИ ДНЕС.
Подкрепи живота ни сега, защото вярваме, че Ти ще се погрижиш за утрешния ден.
И ПРОСТИ НАМ ДЪЛГОВЕТЕ НИ, КАКТО И НИЕ ПРОЩАВАМЕ НА ДЛЪЖНИЦИТЕ СИ.
Синовният дълг, който ние така лошо ти възвръщаме, е ответната любов. Научи ни да се обичаме и да си прощаваме един на друг, както Ти ни обичаш и ни прощаваш.
И НЕ ВЪВЕДИ НАС В ИЗКУШЕНИЕ, НО ИЗБАВИ НИ ОТ ЛУКАВИЯ.
Запази ни от злото, което е извън нас и в самите нас.
ЗАЩОТО ТВОЕ Е ЦАРСТВОТО, И СИЛАТА, И СЛАВАТА ВОВЕКИ. АМИН[11]. Забележете, че на първо място в тази молитва се поставят не човешките желания, а волята на Бога. Обръщайки се към Него, хората не бива да търсят само лична полза. Синът е готов винаги и във всичко да разчита на Отца.
Думите „да приидет царствие твое“ сочат, че то още не е настъпило в цялата си пълнота. Христос направо говори, че в „този век“ на земята господстват демонични сили. Сатаната до днес си остава „князът на тоя свят”[12].
Христос не обяснява откъде се е появило злото и следователно смята, че е достатъчно онова, което е открито в Стария Завет. Човекът е призван не толкова да размишлява за злото, колкото да се бори срещу него. В Евангелието проблемът за злото е практически проблем, жизнена задача, поставена пред онези, които търсят хармония с Божия замисъл.
Заповедта да обичаме
Злото, с което човек най-често се сблъсква, е в самия него: от една страна желание за господство, подтисничество и насилие и от друга – сляпа тревога, търсеща самоутвърждаване и безграничен простор на инстинктите. Тези демони дремят в дъното на душата, готови всеки миг да се изскубнат навън. Подхранва ги усещането за собственото „аз“ като единствен център, имащ ценност. Разтварянето на „азът“ в стихията на обществото, както изглежда, ограничава бунта на индивида, но в същото време нивелира, изтрива личността. Спасението от безизходицата е дадено в библейската заповед: „Възлюби ближния като самия себе си“. То призовава към борба срещу животинските егоцентрични начала, за признаване ценността на друго „аз“, към борба, която трябва да създаде по-съвършен човек, „ново творение“. Само любовта е способна да победи сатаната.
Нека в заобикалящия човека свят и в него самия много неща да въстават срещу заповедта да обичаме; хората ще намерят сили да я изпълнят в Онзи, Който Самият е Любов, Който се открива в Евангелието на Иисус като милосърден Отец.
Истинската вяра е неотделима от човечността. Хората, които забравят за това, приличат на строители, изградили къща без основи, направо върху пясъка. Такова здание е обречено да рухне още при първата буря[13].
Като основа за нравствеността, Иисус запазва предписанията на Декалога: „Ако искаш да имаш живот вечен, спазвай заповедите“ – казва Той на богатия младеж. Освен това Той одобрява принципа на Хилел: „Не прави на другите онова, което ти самият не харесваш“, но придава на това изречение оттенък на по-голяма активност и действеност: „Както искате да постъпват с вас човеците, тъй постъпвайте и вие“[14]. Евангелието е далеч от негативния морализъм с неговата формална схема за „добродетелта“, която се свежда само до забрани. Блажени Августин пише: „Обичай Бога и тогава постъпвай както намериш за добре“, тоест отношението към хората трябва органично да произтича от вярата. Знаещият Отца не може да не обича и Неговото творение. Нещо повече – Иисус направо казва: „Онова, що сте сторили на един от моите по-малки братя, на Мене сте го сторили.“ Той ще съди хората не по „убеждения“, а по делата им. Онзи, който служи на ближния, служи на Бога, дори и да не го съзнава.
А как трябва да постъпват Христовите ученици, ако се сблъскват с простъпките на други хора?
Много юдейски учители са се изказвали против греха на осъждането[15]. Иисус изцяло одобрява това.
Очаквайки прошка от Господа, трябва ти самият да се научиш да прощаваш. Добре ли ще постъпи онзи човек, който след като получи от царя опрощаване на голям дълг, сам се превръща в безмилостен кредитор и хвърля приятеля си в затвора за дългове?
Като виждаме слабостите на ближния, ние трябва не да му издаваме присъда, а да сме състрадателни, помнейки за собствената ни греховност. „Не съдете – предупреждава Христос, – за да не бъдете съдени, защото с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери. А защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в своето око не забелязваш?“[16]. Фарисеите били свикнали да гледат отвисоко на „невежите в Закона“. Думата „ам-хаарец“, селяндур, била за тях синоним за нечестивец. Те не желаели да имат нищо общо с такъв човек. С него не бивало заедно да се молят, да седят на една маса и дори, в случай на нужда, да го нахранят. „Невежият не се бои от греха, ам-хаарецът не може да бъде праведен“ – казвали учените[17]. В това отношение Иисус е пълна тяхна противоположност. Той предпочита да общува с обикновени хора. Нещо повече – всички отхвърлени, всички парии на обществото намират в Него приятел и защитник. Митарите, които не са били признавани за хора и уличниците често са в Неговото обкръжение. Това шокира порядъчните книжници, кичещи се със своята праведност. Когато чува упреците им, Иисус казва: „Не здравите имат нужда от лекар, а болните. Отидете и се научете какво означава: „милост искам, а не жертва“. Дойдох да призова не праведните, а грешниците”[18].
Христос поставя искреното разкаяние над успокоението на онези, които смятат себе си угодни Богу. Веднъж Той разказал за двама души, които се молели в храма. Единият – благочестив фарисей – благодарил на Бога за това, че „не е като другите човеци“, че често пости, че дава пари за храма и не прилича на „тоя митар“. А митарят стоял надалеч, без да смее да повдигне очи, удрял се в гърдите и съкрушено повтарял: „Боже, бъди милостив към мене, грешника!“ „Казвам ви – обобщил Иисус притчата, – че тоя отиде у дома си оправдан повече, отколкото оня; понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен, а който се смирява, ще бъде въздигнат”[19].
Разкаянието не бива да е само на думи. Не напразно Иоан Кръстител говори за „плодовете на покаянието“. И отново Иисус дава пример от ежедневието. „Един човек имал двама сина и като отишъл при първия, рекъл: „Чедо, иди днес работи на лозето ми“. А той му отговорил: „Ще отида, господарю“ и не отишъл. И като се доближил до втория, казал същото. А той отвърнал: „Не искам“, ала после се разкаял и отишъл. Кой от двамата е изпълнил бащината воля?”[20].
Когато Иисус отива в дома на Матей, където са се събрали неговите приятели, митарите, това предизвиква буря от негодувание. Обсипват Учителя с упреци. Как може Той да споделя трапезата с подобни хора? Но Иисус още веднъж напомня, че всяка душа заслужава грижа и състрадание. Онези, които забравят това, приличат на по-големия брат от притчата за блудния син, който не се зарадвал на завърналия се скиталец.
Приближавайки до Себе Си грешниците, Христос иска да пробуди у тях разкаяние и жажда за нов живот. Често Неговата доброта и доверието Му вършат истински чудеса. Веднъж Учителят минава през Иерихон. Край вратите на града Го посрещат множество хора. Всеки иска Иисус да отседне в неговия дом. Един от иерихонците на име Закхей, „началник на митарите“, се опитва да си проправи път през тълпата, надявайки се да зърне Учителя, но ниският ръст му пречи. Тогава, забравил за приличието, той изтичва напред и се покатерва на едно дърво, край което щял да мине Господ.
Иисус наистина се приближава до това място и като повдига очи, забелязва човечето, седнало на смоковницата. „Закхее – неочаквано казва Иисус, – слез по-скоро! Днес трябва да бъда у дома ти“.
Забравил себе си от радост, митарят се завтича към къщи, за да срещне Господа, а хората край него роптаят: „Отби се при такъв грешен човек!“
Но постъпката на Учителя има въздействие.
– Господи – казва Закхей, като Го посреща, – половината от онова що имам, давам на сиромаси и, ако от някого нещо съм взел несправедливо, ще отплатя четворно.
– Днес стана спасение на тоя дом – отвръща Христос, – защото и този е син на Авраама. Понеже Син Човешки дойде да подири и да спаси погиналото[21].
В Капернаум някой си фарисей Симон поканва Иисус в дома си. По време на обеда в стаята влиза жена, известна в околността с безпътния си живот. В ръцете си носи алабастрен съд с драгоценно миро. Заставайки мълчаливо край Учителя, тя заплаква, после се хвърля в нозете Му, оросява ги с миро и ги изтрива с косата си. Дали вече е била чула Иисусовите думи за опрощаването на грешниците? Дали е искала да Му благодари за милосърдието към падналите? Но тази сцена неприятно изненадва стопанина. „Ако беше пророк – гнусливо помисля фарисеят, – щеше да знае каква е жената, която се допира до Него“. Но Иисус прочита мислите му.
– Симоне, имам нещо да ти кажа.
– Кажи, Учителю.
– Един заимодавец имал двама длъжника: единият му дължал петстотин динария, а другият – петдесет. Понеже нямали с какво да заплатят, той простил и на двамата. Кой от тях повече ще го обикне?
– Мисля, тоя, комуто повече простил.
– Право отсъди – отвръща Иисус и разяснява за какво разказва тази притча. Той посочва разликата между Симон, който се смятал за безупречен и за когото разговорът с Иисус е повод само да поспори, и жената, съзнаваща падението си. Тя се обръща към Онзи, Който може да ѝ прости и да я спаси от предишния ѝ живот.
Когато Христос направо се обръща към блудницата с думите: „Прощават ти се греховете“ – всички присъстващи още повече се възмущават. Странният Пророк им дава нова задача. Нима може друг, освен Бог, да опрощава греховете? Откъде този Назаретец има право да говори с такава власт?“[22]
Но те биха още по-силно възнегодували, ако бяха чули как Иисус тълкува свещените заповеди на Закона.
Старото и новото
Много поколения юдейски богослови се опитвали да определят точно броя на заповедите, съдържащи се в Тората, а някои от тях смятали, че има заповеди, които изразяват самата основа на вярата[23]. Тъкмо затова един от книжниците решава да разбере мнението на Иисус и така да получи ясна представа за възгледите на галилейския Наставник.
– Учителю – пита той, – коя е първа от всички заповеди?
Иисус му отговаря: – Първа от всички заповеди е: „Слушай Израилю! Господ, Бог наш, е Бог един, и възлюби Господа, Бога твоего от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичкия си разум, и с всичката си сила“***. А ето втората: „Възлюби ближния си като себе си“. Друга заповед, по-голяма от тия, няма. На тези две заповеди се крепят Законът и Пророците.
– Добре, Учителю – е принуден да се съгласи книжникът, – ти право каза, че Бог е един, и няма друг, освен Него; и че да го любиш от все сърце, и с всичкия си разум, и с всичката си душа, и с всичката си сила, и да обичаш ближния като самия себе си е повече от всички всесъжения и жертви[24].
Отговаряйки на книжника, Христос определя отношението Си към древния Моисеев закон и от думите Му става ясно, защо Той иска да го запази. Когато става дума за Свещеното Писание, Той направо казва:
Не мислете, че съм дошъл да наруша Закона или Пророците;
не да наруша съм дошъл, а да изпълня*****.
Защото истина ви казвам: докле премине небето и земята,
ни една иота, или една чертица от Закона няма да премине,
докато всичко не се сбъдне.
Ако вашата праведност не надмине
праведността на книжниците и фарисеите,
няма да влезете в Царството Небесно[25]. По такъв начин Христос учи, че Библията е божествено Откровение и признава необходимостта от живо църковно предание, което да разкрива нейния смисъл. Тъкмо затова Той говори на народа за фарисеите: „Всичко, което ви кажат, изпълнявайте“. Но ако книжниците често добавят към Закона стотици дребни правила, Иисус връща Стария Завет към неговите извори, към Десетте заповеди от Синай, към истинското Моисеево наследство, съхранено от пророците. При това Той се отнася грижливо и към външните предписания, като не иска да съблазнява „тия малките“ и да скъсва с Традицията. „И никой – отбелязва Иисус – след като е пил старо вино, не ще да поиска веднага ново; понеже казва: старото е по-добро”[26]. Все пак, тълкувайки Тората, Той пренася центъра на тежестта от сферата на церемониите в духовно-нравствената област. Нещо повече – задълбочава и допълва етическите изисквания на Закона.
Законът забранява убийството, а Иисус призовава да се премахне от сърцето ненавистта – коренът на престъплението. Законът осъжда нарушаването на верността в брака, а Иисус говори за опасността на порочните чувства. Законът изисква спазването на клетвата, а Иисус изобщо я смята за излишна:
Но думата ви да бъде: „да-да“, „не-не“;
а каквото е повече от това, то е от лукавия[27].
В езическите кодекси наказанието често е по-тежко от самото престъпление. Старият Завет поставя в основата закон за справедливостта: „Око за око – зъб за зъб“. Иисус отделя углавното право от нравствеността, където действат други принципи. За хората е присъщо да ненавиждат враговете си, но Божиите деца трябва да побеждават злото с добро. Необходимо е да се борят с отмъстителните чувства. Нещо повече, те са длъжни да желаят доброто на онези, които ги обиждат. Това е висш подвиг и проява на истинска духов¬на сила, уподобяване на Самия Творец.
Обичайте враговете си
и молете се за ония, които ви гонят,
за да бъдете синове на вашия Отец Небесен,
защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри,
и праща дъжд на праведни и неправедни.
Защото, ако обикнете ония, които ви обичат,
каква вам награда?
Не правят ли същото и митарите?
И ако поздравявате само братята си,
какво особено правите?
Не постъпват ли тъй и езичниците?
И тъй, бъдете съвършени,
както е съвършен и Небесният ваш Отец[28].
Ето висота, от която дъхът секва – към нея Христос призовава човека. Законът смята за „ближен“ само съплеменника и единовереца. Но Христос не ограничава това понятие в такива тесни рамки. Когато един книжник Го пита: „Кой е моят ближен?“, вместо отговор Той разказва за юдеина, който веднъж попаднал в ръцете на разбойници. Изнемощял от раните, той лежал край пътя и с горчивина видял как и свещеникът, и храмовият служител, равнодушно го подминали. Най-малко очаквал съчувствие от самарянина, който вървял след тях. Възможно ли е този другоплеменник и еретик да е по-добър от жреца и левита? Но онзи човек се спрял и, без да пита за нищо, помогнал на пострадалия: превързал раните му, закарал го с мулето си до странноприемницата и предплатил за него.
– Кой от тези тримата – пита Христос книжника, – ти се вижда да е бил ближен на изпадналия в ръцете на разбойниците?
– Оня, който му стори милост – не могъл да не признае другият.
– Иди и ти прави също така.
Христос го кара сам той да стигне до мисълта, че „брат“ и „ближен“ може да бъде всеки човек[29].
Той постепенно привиква последователите Си и към новото, несвойствено за тях мнение за езичниците. Не крие радостта Си, когато научава за елините, които търсели начин да поговорят с Него, а в навечерието на страданията Си, Христос ще каже, че Неговото Евангелие „ще се проповядва за свидетелство на всички народи“.
Когато един римлянин, офицер от капернаумския гарнизон, молейки Иисус да изцери слугата му, казва, че е достатъчна само една Негова дума, Христос отбелязва: „И в Израиля не намерих толкова голяма вяра“, а после добавя: „И казвам ви, че мнозина ще дойдат от изток и запад и ще насядат на трапеза с Авраама, Исаака и Якова в Царството Небесно, а синовете на царството ще бъдат изхвърлени във външната тъмнина“[30]. Тези думи са звучали като предизвикателство към онези, които са смятали, че само израилтяните са достойни за Божията любов. Неприемането на „чужденците“, в каквито и одежди то да се представя, е инстинкт, който се преодолява от хората с огромно усилие. Но Евангелието недвусмислено призовава на борба с чувството за национално превъзходство и с това продължава проповедите на Амос, Исаия и Иоан Кръстител.
Изтъквайки на първо място духовната същност на Закона, Христос връща първоначалния смисъл и предписанието за съботата.
Съвременният човек не всякога може да оцени значението на тази заповед. Свикнали с установените дни за почивка, ние забравяме какво е била съботата за древните хора. Тя не позволявала на всекидневните грижи да погълнат душата, предоставяйки време за молитва и размисъл; тя давала възможност на всеки да прекъсне трудовия процес: и свободният, и робът, и дори домашните животни.
Но тук имало и обратна страна. Много набожни хора, пазейки светостта на „седмия ден“, започнали да преувеличават значението му.
По време на Макавейската война, група въстаници предпочели да умрат без „да хвърлят камък“, отколкото да се бият в събота, и били поголовно избити. Тогава вдъхновителят на борбата за вяра, свещеникът Мататий, решил да действа другояче. „Ще се бием в събота“ – казал той. И сред фарисеите неведнъж се чували протестни гласове срещу преувеличаването на законите за почивка. „Съботата е дадена на вас, а не вие на съботата“ – казвал един от тях[31]. Въпреки това уставните забрани продължавали да растат, затъмнявайки целта на благословения Божи дар. Педантите буквално парализирали живота през съботния ден. Най-вече се стараели есеите. Те смятали например, че ако човек или животно паднат в яма в събота, може да ги измъкнат едва на другия ден[32].
Христос вижда как в подобни възгледи се изкривява духът на Моисеевата заповед. „Съботата е създадена за човека, а не човекът за съботата“ – казва Той.
Една събота Иисусовите ученици, изгладнели, започват да късат класове, да ги стриват и да ядат зърната. Фарисеите, сметнали това за разновидност на меленето, питат: „Защо Твоите ученици нарушават съботата?“ Тогава Учителят им напомня, че и Давид, когато останал с дружината си без храна, взел жертвените хлябове, а нали се полагало да ги ядат само свещениците. Царят постъпил правилно, защото човешката необходимост е по-важна от обредните забрани[33]. Няколко пъти Иисус изцелява болни в съботния ден и с това предизвиква протестите на законниците. Те започват внимателно да Го следят, за да могат публично да Го упрекнат в неуважение към Закона. Напразно Той се позовава на това, че и някои важни обреди не се отменят в събота, напразно им обяснява, че да се помага на хората винаги е Божие дело. Пита фарисеите: „Кой от вас, ако синът му****** или волът му падне в кладенец, няма веднага да го извади в съботния ден?”[34]. Те не могат да намерят убедителни възражения, но държат на своето.
Понякога Иисус преднамерено въвлича богословите в спор. В синагогата влиза човек с парализирана ръка, надявайки се да получи изцеление от Учителя. Бил празничен ден и ревнителите на Закона чакали: как ще постъпи Назаретеца? А Той нарежда на болния да застане по средата и пита присъстващите: „В събота добро ли е позволено да прави човек, или зло? Да се спаси ли един живот, или да се погуби?“ „Но те – пише евангелист Марк – мълчаха. И като ги изгледа с гняв, нажален поради ожесточението на сърцата им, казва на човека: „Протегни си ръката“. И протегна я, и ръката му стана здрава, като другата. Фарисеите, като излязоха, незабавно се събраха с иродианите на съвещание против Него, за да Го погубят”[35].
Най-голямо негодувание предизвикват думите на Иисус: „Син Човешки е господар и на съботата.“ От тях следва, че Нему принадлежи властта да съди за Закона.
Може да ни се стори, че Иисус, като постъпва така, посяга на църковната традиция и изключва за правоверните всяка възможност да приемат Неговото учение. В действителност основите на тази традиция не са нарушени от Христос. Старият Завет признава авторитета на личното Откровение. Всички пророци са учили именно по силата на такъв изключителен дар и посланичество[36]. Настъпването на ерата на книжниците не означава, че се е прекъснало действието на Божия Дух. Тъкмо затова в Талмуда се е придавало такова огромно значение на мненията на отделните учители. Често техните изказвания се поставят наравно с Тората и дори по-високо от нея. Според Тосефта*******, допускало се е равин да отменя част от постановленията на Закона[37]. Следователно проповедта на Христос не е в разрез с принципите на старозаветното учителстване дори тогава, когато Той открито настоява за отказ от някои правила на Тората. Това се отнася например до ритуалните ограничения в храната. Тези закони били въведени в древността за отделянето на старозаветната Църква от друговерците. Но с всяко поколение те се усложнявали, като станали най-накрая трудноизпълнима система от табута[38].
Макар делението на храната на „чиста“ и „нечиста“ да изхожда от Библията, Иисус най-решително го обявява за остаряло.„Нечисти“ могат да бъдат само мислите, подбудите и постъпките на хората.
Слушайте и разумейте:
не това, що влиза в устата,
осквернява човека,
а онова, що излиза из устата.
Защото от сърцето излизат зли помисли, убийства,
прелюбодеяния, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули.
Това осквернява човека[39].
Толкова ясно изразена мисъл се оказва непосилна дори и за хора, които стояли най-близо до Иисус. След години Петър все още изпитва страх пред нарушаването на закона за „нечиста храна”[40].
Също толкова малко значение Иисус придава на ритуалното умиване на ръцете, което се смятало задължително при набожните юдеи. Що се отнася до постенето, Той иска хората да не си приписват за него заслуги. В най-стари времена постът бил знак на скръб, но в евангелската епоха го смятат за признак на благочестие.
На учениците на Кръстителя им се струва странно, че Иисус не принуждава последователите Си да спазват поста, както правел наставникът им. „Нима могат сватбарите да постят, когато с тях е младоженецът?“ – им възразява Иисус. Нали аскезата е средство, а не цел; целта е – доближаването до Бога. Онези, които са редом със Сина Човешки, са я достигнали и следователно постът не им е нужен. Впрочем, Той не порицава аскезите и Сам е постил, когато е живял в пустинята. Знаел е, че и за учениците Му ще настъпят трудни дни, когато постът ще им стане необходим[41].
Така в тълкуването на Стария Завет изпъкват контурите на Новото. В светлината на Евангелието бледнеят и губят значението си много стари правила и обреди. Те изживяват времето си, въпреки че законниците с всички сили се съпротивляват, отъждествявайки Истината с религиозно-националния строй на един народ. „И никой – казва Иисус – не кърпи вехта дреха с кръпка от небелен плат; защото новопришитото ще отдере от вехтото, и съдраното ще стане още по-грозно. Нито пък наливат ново вино във вехти мехове; инак, меховете ще се спукат, и виното ще изтече, и меховете ще се изхабят; но ново вино наливат в нови мехове, и ще се запази едното и другото”[42]. Старото не се отхвърля напълно, но редом с него се въздига друго здание, на което предишното служи само за преддверие. Иисус не лишава религията от формата, но винаги посочва предимството на любовта, вярата, вътрешната духовна нагласа.
Има още едно място, където Евангелието се противопоставя на Стария Завет. Законът признава правото на мъжа да оставя жена си по всякакъв, понякога и съвсем нищожен повод. Това било отражение на патриархалното право, господстващо на Изток. Въпреки че в Библията любовта и женската чест се поставят нависоко, а майката се огражда с почит, положението на жената според Закона не се отличава много от приетото в другите страни. Мъжът се нарича „баал“, господар; жената е почти негова собственост, наред със слугите и домашното имущество. С това се обяснява параграфът от Закона, който облекчава мъжа да разтрогне брака.
Книжниците, досетили се, че Иисус гледа на развода по друг начин, Го въвличат в спор. Отговорът на Учителя щял да се отнася не само до Закона, но и до политиката, понеже засягал и самия тетрарх. Антипа оставил жена си, за да се ожени за Иродиада. Иоан Кръстител пострадал тъкмо затова, че осъдил постъпката на властника.
Иисус рязко отхвърля мисълта, че Моисеевия закон уж одобрява развода. Според думите Му, в дадения случай Моисей е отстъпил пред „жестокосърдечието“ на хората.
Иисус начертава пред слушателите Си идеала на брака. Бракът е установен от Твореца и, въпреки ширещото се мнение, не е само служебно средство за раждане на деца. Когато „двама стават една плът“, това е чудо, божествен дар, който само хората притежават. „Което Бог е съчетал, човек да не разлъчва“. Съпружеското единство може да бъде разрушено само от изневяра. Този принцип дори и на учениците се струва неизпълним. В такъв случай е по-добре да не се женим, решават те. „Не всички възприемат тия думи, но ония, на които е дадено“ – отвръща Иисус. И Той, както Моисей, вижда човешкото несъвършенство и слабост, но не смята заради това да принизява идеала. Допуска и безбрачието, което разглежда като особено призвание[43]. В същото време много от Неговите апостоли, по-точно Петър и Филип, са били женени. Първите християни наричат семейството „домашна Църква“. Самият Христос се отказва от брака, не за да го унизи, а преди всичко защото изцяло принадлежи на Отца и на Своето пратеничество. Неговата любов обгръща всеки човек.
Още в началото на служението Си Христос утвърждава новото отношение към жената.
На път от Галилея към Иерусалим Той минава през земите на самаряните[44]. В знойния ден, по пладне, Иисус, уморен от пътя, сяда да си почине край стария кладенец, от който местните жители от незапомнени времена черпят вода. Учениците Му Го оставят и тръгват да търсят храна. В тяхно отсъствие към кладенеца се приближава самарянка със стомна на главата. Тя много се учудва, когато Странникът я замолва да му даде да пие. Нали юдеите, подобно на сегашните старообрядци, смятали за недопустимо да ползват един и същ съд с друговерци. В отговор Непознатият ѝ казва, че Сам Той може да ѝ даде „жива вода“ и след като пие от нея, тя повече никога няма да изпитва жажда.
Простодушната жена разбира думите буквално. Тя казва:
– Господине, дай ми тая вода, за да не ожаднявам и да не дохождам тук да вадя.
– Иди повикай мъжа си и дойди тука.
– Нямам мъж.
– Добре каза, че мъж нямаш, защото петима мъжа си имала, и тоя, когото сега имаш, не ти е мъж; това право си каза.
Самарянката разбира, че за Събеседника ѝ печалната повест на нейния живот не е тайна. Веднага ѝ идва наум да Го попита за старата разпра между самаряни и юдеи.
– Господине, виждам, че Ти си пророк. Нашите бащи се покланяха Богу на тая планина, а вие казвате, че в Иерусалим е мястото, дето трябва да се покланяме**********.
– Жено, повярвай Ми, че настъпва час, когато нито в тая планина, нито в Иерусалим ще се поклоните на Отца. Вие се покланяте на това, което не знаете, а ние се покланяме на това, което знаем, защото спасението е от юдеите. Но иде час, и дошъл е вече, когато истинските поклонници ще се поклонят на Отца с дух и истина, защото Отец иска такива да бъдат, които Му се покланят. Бог е дух, и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина.
– Зная – отговаря тя, че ще дойде Месия, наричан Христос; когато Той дойде, всичко ще ни възвести.
– Аз съм, Който говоря с тебе – отвръща Христос.
В този момент при кладенеца идват учениците. Те са силно изненадани, че Учителят говори със самарянката. А тя, развълнувана, се спуска към града, за да разкаже за срещата на съплеменниците си.
– Рави, яж! – предлагат учениците.
– Аз имам храна да ям, която вие не знаете.
Те се споглеждат. Кой е могъл да Го нахрани в това негостоприемно място? Но те още повече се учудват, когато разбират, че не на тях, а на тази обикновена жена, и блудница, и еретичка, Той за първи път направо говори за Себе Си като за Месия и я посвещава в същността на вечната религия на духа. За Сократ жената е била само тъпо досадно същество, а Буда не разрешавал на последователите си дори да поглеждат жена. В дохристиянския свят жените най-често си оставали мълчаливи робини, чийто живот се свеждал до изнурителен труд и домашни грижи. Неслучайно в една от юдейските молитви се казвало: „Благодаря Ти, Господи, че не си ме създал жена.“
Христос възвръща на жената отнетото ѝ човешко достойнство и правото да има духовни изисквания. Занапред мястото ѝ не е вече само край домашното огнище. Ето защо сред най-близките последователи на Иисус ние виждаме немалко жени, предимно галилеянки. Евангелието е запазило имената на някои от тях: това е Мария от Магдала, от която Христос изгонил „седем бяса“; майката на Иоан и Яков – Саломия; сестрата на Дева Мария – Мария Клеопова; Сусана; Иоана – жената на Хуза, домоуправителят на Антипа[45]. Най-заможните измежду тях поддържали със средства малката община.
Но Иисус не иска ролята им да се свежда до това.
При посещението Си в Иерусалим, той се сближава с някой си Елеазар, или Лазар, който живеел близо до града, в селището Витания със сестрите си Марта и Мария. Учителят обича техния дом, под чийто покрив често намира покой. Веднъж, когато Ги посетил, Марта започва да приготвя гощавката, а Мария сяда в краката на Учителя, за да слуша думите Му. Като вижда това по-голямата сестра се обръща към Него:
– Господи, небрежиш ли, дето сестра ми ме остави сама да шетам? Кажи ѝ, прочее, да ми помогне.
– Марто, Марто – отвръща Иисус, – ти се грижиш и безпокоиш за много неща, а пък едно е само потребно. И Мария избра добрата част, която няма да ѝ се отнеме[46]. Поучително е, че дори противниците на Иисус, въпреки че са Го виждали в обкръжението на жени, не са се осмелявали да Го клеветят. Това е една от поразителните черти на евангелската история. „Онзи, Който веднъж ще покори вятъра и морето – пише Франсоа Мориак, – е притежавал властта да възцарява велик покой в сърцата… Той усмирявал надигащите се сърдечни бури, защото иначе на Него биха се покланяли не като на Син Божи, а като на човек сред човеците“[47].
Впоследствие, когато настъпва часът на изпитанията, първите жени-християнки не напускат Господа, както останалите ученици. Те са на Голгота в момента на Неговата смърт, изпращат Учителя до мястото на погребението, и първо на тях се открива пасхалната тайна.
Евангелието разрушава преградите, отдавна разделящи хората. На онези, които спазвали обредите на Закона, и онези, които не ги знаели, на юдеите и чуждоземците, на мъжете и жените – на всеки то открива пътя към Царството Небесно, където принадлежността към нацията, към дадено съсловие, даден пол или възраст, става второстепенна. Съзерцавайки това чудо, апостол Павел възкликва: „тук няма ни елин, ни юдеин, ни обрязване, ни необрязване, ни варварин, ни скит, ни роб, ни свободник, а всичко и във всичко е Христос!“[48].
_________________________
**Самата еврейска дума емуна (вяра) означава не вяра в някаква отвлечена истина, а доверие към Бога, вярност към Него. От същия корен е думата амин, вярно. Бел. авт.
***Вж. по-горе стр. 18.
****„Законът и Пророците“ – синоним на Стария Завет.
*****πλιροσαι – да напълниш, да изпълниш, да завършиш, да придадеш пълнота; от πλιρομα – пълнота. Вж. приложение 3. Бел. авт.
******У Лука 14:15 е казано: „оселът му“. Бел. прев.
*******Древен сборник от равински тълкувания. Бел. авт.
**********Самаряните смятали законно място за богослужение не Иерусалим, а планината Гаризим, където през IV век преди нашата ера построили храм. През 130-та година преди нашата ера той е бил разрушен от хасмонейците. Бел. авт.
[1]. Лук. 15:1–10.
[2]. Лук. 15:11–32. Читающий эту притчу должен учитывать, что слушатели Христа жили патриархальным укладом, при котором желание сына уйти из дома отца рассматривалось как грех против 4-й заповеди.
[3]. Мат. 18:1–4; 19:13–15; Марк 9:33–37; Лук. 9:46–48.
[4]. Гал. 4:6–7; срв. Рим. 8:15. Из этих слов явствует, что богосыновство есть нечто приобретаемое. Показательно, что в иудейской религиозной литературе слово „Авва“ в обращении к Богу не употребляется. (смотри Guillet J. The Consciousness of Jesus, New York, 1972, p. 206).
[5]. Мат. 16:26; Марк 8:36.
[6]. Мат. 6:31–32.
[7]. Мат. 7:7; Лук. 11:9.
[8]. Мат. 7:9; Лук. 11:11.
[9]. Мат. 5:23–24. Из рассказа о дидрахме (Мат. 17:24–27) явствует, что Христос давал положенную денежную жертву на Храм; однако Он считал это не принудительной обязанностью, а свободной жертвой.
[10]. Мат. 6:5–6.
[11]. Мат. 6:9–13; Лук. 11:2–4. Эта молитва была широко распространена среди христиан задолго до появления евангельского текста. Вариации, которые отличают ее у Мф и Лк (в синодальном переводе они сглажены), закрепились, вероятно, уже тогда. Вопрос о том, какая форма более ранняя, остается открытым, хотя многие экзегеты отдают предпочтение Лука. Молитва имеет ряд параллелей и в иудейских текстах.
[12]. Иоанн 12:31; 14:30; 16:11.
[13]. Мат. 7:25; Лук. 6:47–49.
[14]. Мат. 7:12.
[15]. „Не суди ближнего своего, – говорил Гиллель, – пока не будешь в его положении“ (Авот, II, 4).
[16]. Мат. 7:1–3; Марк 4:24; Лук. 6:37–38; 41–42.
[17]. Авот, II, 6.
[18]. Мат. 9:12–13.
[19]. Лук. 18:9–14.
[20]. Мат. 21:28–31.
[21]. Лук. 19:1–10. Из слов Закхея можно заключить, что и прежде, прислушиваясь к укорам совести, он занимался благотворительностью. Его обещание относится к злоупотреблениям, связанным с его профессией сборщика налогов.
[22]. Лук. 7:36–50. Рассказ о женщине, помазавшей ноги Иисуса благовониями, приводится в Евангелиях в нескольких вариантах (Мат. 26:6–13; Марк 14:3–9; Иоанн 12:1–8). Некоторые экзегеты думают, что в данном случае предание по-разному рассказывает об одном и том же событии. Но более вероятно, что были два „помазания“ – одно в доме фарисея Симона, а другое в Вифании.
[23]. Талмуд, Макот, 24.
[24]. Мат. 22:35–40; Марк 12:28–33; Лук. 10:25–28.
[25]. Мат. 5:17 сл., срв. Лук. 16:17.
[26]. Лук. 5:39. О нежелании Иисуса Христа соблазнять людей резким отвержением традиций свидетельствуют Его слова у Матей 17:27.
[27]. Матей 5:21–37. Следует отметить, что новой, в точном смысле слова, Христос назвал только заповедь о самоотверженной любви (Иоанн 13:34). Те же комментаторы, которые считают, что вне Евангелия речь шла лишь о поступках человека, а не о его внутренних побуждениях, игнорируют данные источников (срв., например, Бытие 4:5–7). Даже такой краткий кодекс, как Декалог, говорит о сердечном грехе (зависти). В Талмуде сказано: „Страсть вначале – как бы чужой, после – гость, и наконец хозяин дома“ (Сукка, 52). Отметим также, что евангельский взгляд на клятву совпадает с ессейским (см.: Флавий И. Иудейская война, II, 8, 6).
[28]. Матей 5:44–48. Слова Христа о непротивлении злу иногда истолковывались (например, Л.Толстым) в смысле полной пассивности. Между тем мы видим, что Сам Христос такой пассивности не проявлял. Он изгнал бичом торгующих в Храме; Он протестовал, когда слуга первосвященника ударил Его по лицу; Он говорил о великой любви тех, кто „положит свою жизнь“ за ближних (Иоанн 15:13). Поэтому Его слова о снесении оскорбления следует понимать как призыв побеждать зло добром; срв. Римляны 12–21. В этом пункте Евангелие согласно с учением лучших из законников: „Подражайте свойствам Божиим: как Он милосерд, будьте и вы милосердны“ (Сота, 14), „плати добром за зло“ (Шемот Рабба, 22).
[29]. Лука 10:25-37.
[30]. Иоанн 12:20; Матей 8:5-13; Лука 7:1–10.
[31]. Иома, 85а, 1; Макавей 2:32–41.
[32]. Смотри кумранский текст, именуемый „Дамасским документом“, X–XI. Позднейшие учители иудейства пытались дать субботним запретам богословское обоснование в том смысле, что человек, соблюдая праздничный покой, отказывается от любых действий, связанных с его властью над природой. Тем самым он исповедует свою зависимость от Создателя. Однако ничто не указывает на существование подобной идеи в евангельскую эпоху.
[33]. Матей 12:1–6; Марк 2:23–28; Лука 6:1–5.
[34]. Лука 13:15; 14:5; Матей 12:11. Обрезание совершается несмотря на субботу – учили раввины (Тосефта к Шаббат, 15).
[35]. Марк 3:1–6. „Иродиане“ действовали в данном случае как представители светской власти (Ирода Антипы).
[36]. Срв. Амос 7:10–15.
[37]. Санхедрин, XI, 3; Тосефта к нему 14:13. Иудеи в ту эпоху уже фактически отказались от соблюдения многих параграфов уголовного кодекса, содержавшегося в Пятикнижии. Эти законы отражали уровень древневосточного правового сознания и в более поздние эпохи перестали соответствовать потребностям дня. Едва ли можно считать, что судебник Пятикнижия есть во всех своих подробностях плод божественного Откровения (см.выше приложение 3). Целый ряд уголовных принципов Торы заимствован из месопотамских и др.судебников. См., в частности, параллели между кодексом вавилонского царя Хаммурапи (XVIII в. до н.э.) и законами, приведенными в 20–23 гл. Исхода, указанные в кн.: Волков И., Законы вавилонского царя Хаммурапи, М., 1914, с. 70 сл.
[38]. В качестве примера можно привести запрет „варить козленка в молоке матери его“ (Исход 34:26). Происхождение его некоторые связывают с тем, что это блюдо было приготовляемо во время какогото ритуала пастухов-язычников (смотри Фрэзер Дж. Фольклор в Ветхом Завете. Пер. с англ. М., 1931, с. 341 сл.). В раввинской же традиции запрет стали относить уже ко всякому смешению мяса и молока. Их не только нельзя было готовить вместе, нельзя было даже ставить на стол рядом посуду, употребленную для молока и для мяса.
[39]. Мат. 15:10-11; 19-20; срв. Римляны 14:14.
[40]. Деян. 10:9–15.
[41]. Мат. 9:14-15; Марк 2:18–20.
[42]. Мат. 9:16–17; Марк 2:21–22.
[43]. Мат. 19:3–12; Марк 10:2–12.
[44]. Иоанн 4:4-34.
[45]. Марк 16:9; Лук. 8:2–3; Иоан 19:25; Мат. 20:20.
[46]. Лука 10:38–42. Этот эпизод, между прочим, показывает, что и синоптики знают о посещении Иисусом Иудеи до Страстной недели, хотя прямо об этом говорит лишь Иоанн (см. приложение 1).
[47]. Mauriac F. La vie de Jesus, p. 41.
[48]. Колосяны 3:11.

ЧАСТ ПЪРВА. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ
5. Благата вест
Земният живот и вечният живот
Увереността, че съществува друг живот, който продължава след разложението на тялото, е свойствена за хората от най-дълбока древност. Такива мислители като Платон и Посидоний за първи път дават философско обоснование на този възглед. Те твърдят, че нашият земен път е само прелюдия към вечността. Платон дори нарича умението да се готвим за смъртта основна добродетел на мъдреца[49].
В този смисъл старозаветната религия представлява изключение. Много дълго тя не намира отговор на въпроса за човешката участ след смъртта. Поради това юдеите били принудени да заимстват понятието за задгробен живот от другите народи. Халдейците и омировските гърци си го представяли като подземна област, където сенките на умрелите влачат полусънно съществуване. По този образец в Стария Завет е създадена представата за Шеола, Преизподнята. А истинското „продължение на живота“ виждат най-вече в потомците[50].
Дотогава, докато личността все още не отделя себе си от цялото, от племето, човек можел да се примирява с идеята за родово безсмъртие. Но със задълбочаване на индивидуалното съзнание тя започва да предизвиква протест. Воплите на Иов са потресаващо свидетелство за религиозната криза, през която е трябвало да премине Израил. Праведниците страдат, а злите тържествуват. Къде тогава да се търси Божията правда? Само в отвъдното ли? Но Старият Завет избягва тази съблазън. Да се откажеш от вярата в справедливостта на Твореца и в Неговата благост, също било немислимо. Значи благата воля на Твореца трябва по неизповедим начин да бъде проявена тук, на земята. Такова е умонастроението в Израил, когато около IV век преди нашата ера той за пръв път чува благовестието за вечен живот. Но му се открива не „безсмъртие на душата“, а бъдещо възраждане, възкресение на целокупния човек, когато и духът, и плътта, и цялото Божие творение ще могат да станат съпричастни на вечността[51].
Юдейските богослови не могли веднага да свикнат с толкова нова за тях представа. Авторът на Еклесиаст, а и Иисус, син Сирахов, така и не го приели. Едва във II век преди нашата ера то се превръща в догмат на юдаизма, съставна част от неговото църковно предание. Впрочем, садукеите решително отказват да преосмислят възгледа за посмъртното и запазват предишното понятие за Шеола.
Иисус Христос напълно потвърждава вярата във възкресението на мъртвите. Но като посочва непрекъснато реалността на „бъдещия век“ и на победата на Бога над тлението, Той не проповядва спиритуализъм, за който земният живот е призрак.
Евангелието учи не само за отвъдното, а и за това как да живеем днес.
Безсмъртието, възкресението, Божието Царство са неотделими от онова, което става в този свят. Ако човек започне да пренебрегва земните си задължения, той ще изневери на призванието си. От друга страна неминуема гибел чака онези, които хвърлят всичките си сили за материалното. Животът е кратък. Всеки момент от нас могат да поискат сметка. За да ни напомни за това, Иисус разказва притчата за богаташа, който се тревожел само в житниците му да има повече зърно. Веднъж, през една плодородна година, той намислил да си построи нови хамбари, но тъкмо тогава дошъл смъртният му час и всички грижи се обезсмислили. „Тъй бива с тогова, който събира имане за себе си, а не богатее в Бога“ – заключава Иисус[52].
Алчността, надпреварата за земни блага ощетяват човека; забравяйки за нетленните съкровища на духа, той ограбва сам себе си. Няма нищо по-страшно от тази слепота.
Горко вам, богати. Горко вам преситените сега!..
Горко вам, които се смеете сега!
Защото ще се наскърбите и разплачете.
Не си събирайте съкровища на земята,
дето ги яде молец и ръжда,
и дето крадци подкопават и крадат;
но събирайте си съкровища на небето,
дето ни молец, ни ръжда ги яде,
и дето крадци не подкопават и не крадат;
защото, дето е съкровището ви,
там ще бъде и сърцето ви[53].
Христос призовава към вътрешна независимост от тленните неща. „Истината ще ви направи свободни“ – казва Той[54].
В епохата на пророците край тях се групирали хора, които презирали алчността и наричали себе си „духовни бедняци“. Те не били бедняци в обичайния смисъл на тази дума, а праведници, които искали да се освободят от суетните вериги[55].
Точно такива, по думите на Христос, трябвало да бъдат и Неговите ученици. „Блажени бедните духом, защото тяхно е Царството Небесно“. Те са „бедни“, защото съзнават, че се нуждаят от благодатните дарове на Духа и са преизпълнени с надежда да получат тези дарове. Веднъж до Иисус се приближава един момък от знатно семейство и като се покланя ниско, казва:
– Учителю благи, какво добро да сторя, за да имам живот вечен?
– Защо ме наричаш благ? – пита Иисус. – Никой не е благ, освен един Бог***********. Ти знаеш заповедите: „Не убивай, не прелюбодействай, не лъжи, почитай баща си и майка си“.
– Учителю, всичко това съм опазил от младини; какво още ми не достига?
Иисус внимателно се вглежда в младежа, който веднага Му харесал и казва:
– Едно само не ти достига. Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си, и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; и ела и върви след Мене.
Оказало се, че момъкът е много богат и за него било прекалено голяма жертва да се откаже от привичния си начин на живот. Призивът го сварва неподготвен.
Като се мъчи да пробуди съвестта му, Иисус продължава:
– Как можеш да твърдиш, че си изпълнил Закона и Пророците? Та нали в Закона е казано: „Обичай ближния като себе си“ – а ето много твои братя, деца Авраамови, се обличат в жалки дрипи и умират от глад, а твоят дом се огъва от богатство, откъдето нищо не отива за тях[56].
Но момъкът си отива, потънал в тъжни мисли.
– Деца – казва след това Иисус на учениците Си, – истина ви казвам, богат мъчно ще влезе в Царството Божие. По-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в Царството Божие.
Тези думи ги разтревожили. Нали и те самите са разчитали на привилегии и награди в двора на Месията. За разлика от младия богаташ те са захвърлили всичко и са тръгнали след Иисус. На какво могат да се надяват сега? Иисус отговаря с многозначителна и загадъчна фраза: всеки, който остави заради Него и Евангелието майка, баща, деца и дом, в бъдеще ще получи сто пъти повече „домове, майки и братя.“
Христос иска от богатия момък да „раздаде всичко“, защото смята да го направи свой апостол. На други хора: фарисеят Никодим, началникът на синагогата Иаир, Иосиф Ариматейски, жената на Хуза – на тях Той не предлага да живеят в бедност. Следователно тя съвсем не е задължително условие за спасение. Все пак Иисус често говори за опасността от алчност. Той вижда злото не в самото имущество, а в поробването на сърцето.
С онова, което човек притежава, трябва да помага на другите. „По-блажено е да се дава, нежели да се взима“ – казва Христос[57]. Да служи на ближния тук, на земята, е дълг на всеки Негов ученик. С това още веднъж се подчертава всестранният характер на евангелската етика. Хората ще бъдат съдени по делата им. Преди всичко Господ ще попита не „как вярваш“, а как си постъпвал с братята си: нахранил ли си гладните, посетил ли си болните и изпадналите в беда?[58]. За Христос социалният въпрос е нравствен въпрос. Ето защо и апостолите, и отците на Църквата така горещо са протестирали срещу угнетяването на бедните[59]. Ето защо в историята на християнските народи измяната на Евангелието, отклоняването от неговите завети под предлог, че надеждата е в задгробния живот, впоследствие получават неизбежно възмездие, а принципите за свобода, справедливост и братство се оказват начертани на враждебни на Църквата знамена. Не следва обаче да се мисли, че Христос предлага някаква конкретна програма за преустройство на обществото. Той дава на хората свободата сами да създават такива проекти, изхождайки от Неговото учение. Затова, когато двама братя Го молят да стане арбитър при подялбата на наследството, Той възразява: „Кой Ме е поставил да ви съдя или деля?“[60]. Онези, които вярват в Него и без конкретни указания ще съумеят да намерят пътя. „Търсете преди всичко Царството Божие, и всичко останало ще ви се придаде“. По същата причина Христос не засяга и политическите проблеми на времето, а говори за онова, което е актуално за всички времена.
Божието Царство
Какво е това Царство Божие, вестта за което заема такова важно място в проповедта на Иисус?
Привържениците на вулгарния месианизъм свързват това понятие с външната победа на Израил и фантастичното благоденствие на земята: слънцето ще преумножи светлината си, реките – живителната си влага, плодовете ще са необикновено едри. Пророците са вярвали, че възцаряването на Бога ще прогони всяко зло и ще преобрази вселената. В апокалиптичната литература от последните векове преди нашата ера са се преплитали двата възгледа[61]. А това, че с идването на Месията ще се сложи началото на Царството, било всеобща надежда на почти всички юдеи.
Иисус говори за Царството Небесно като за Свое Царство. На всички държави по света, на всички видове човешки градове, Той противопоставя владичеството Господне. Царството Божие „не е от този свят“, то стои над всичко преходно; съкрушавайки властта на сатаната, то носи на земята законите на Небето.
Тази духовна реалност не бива да се слага наравно с каквото и да е земно щастие. Земното щастие е крехко: малко му трябва, за да се разсее като сън; но и то укрепва и придобива нов смисъл в лъчите на евангелската радост, която учи на безстрашие, вселява увереност и надежда. Дори хората, които сякаш са сломени от житейските проблеми или от собствените си грехове, преодолявайки със силата на вярата продължително и тежко изпитание, ще постигнат блаженство в обетованата земя на Божието Царство. Нея ще наследят миротворците и милостивите, чистите по сърце и изгонените заради правда. Там ще се утешат плачещите, ще се обогатят „бедните духом“, ще се наситят гладните за Правда[62].
По такъв начин Христовата блага вест е вест за спасение, за приобщаване на света към Божествения живот като висша негова цел.
Когато фарисеите, много размишлявали за „последните времена“, питат Иисус кога ще дойде Царството Божие, Той отговаря: „Царството Божие няма да дойде забелязано, и няма да кажат: ето тук е, или: на, там е. Понеже ето, Царството Божие вътре във вас е”[63]. То невидимо вече присъства сред хората, ако в душите им се възцарява Господ. То донася на встъпващите в него не забрава, а светло, радостно чувство от близостта на небесния Отец.
След време ще настъпи ден, когато Славата на Царството ще се яви, като мълния, която „изхожда от изтока и свети до запада“. Говорейки за това, Иисус понякога прибягва до образния език на апокалиптичните книги, а учениците Му са разбирали някои Негови думи в смисъл, че денят на Славата е съвсем близък.
Но много по-често Иисус недвусмислено учи за дългото, постепенно приближаване на Царството Божие и Го сравнява с процеса на зреенето[64].
Такова е Царството Божие,
подобно е то на човек,
който хвърля
семе в земята,
и спи, и става нощя и дене,
а семето пониква и расте нагоре,
как – той сам не знае.
Земята от само себе си плод дава:
първом злак, после клас,
след туй пълно зърно в класа;
а кога узрее плодът,
незабавно изпраща сърп,
защото е настанала жетва.
Царството Небесно прилича
на синапово зърно,
което човек взе,
та посея на нивата си.
И макар да е най-малко от всички семена,
но, кога израсте, по-голямо е от всички злакове,
и става дърво, тъй че птиците небесни прилитат и вият гнезда в клоните му. Царството Небесно прилича на квас, що го взе жена и го тури в три мери брашно, докле възкисна всичкото[65] (Цитатите са взети от Марк, Матей и Лука едновременно. Бел. прев.).
В светлината на тези притчи може да се помисли, че и днес историята на християнството преживява по-скоро само началото. За осъществяването на Божиите замисли две хиляди години не са повече от миг. Процесът на растежа протича бавно. Закваската не действа веднага. Небесният дар не се дава на ленивите. Затова Иисус изисква неуморна борба. „Царството Божие с усилие се взема“[66]************ – казва Той. Всичко значително рядко се постига без жертви, без самоотричане, без труд, а заради Царството никакъв подвиг не бива да се смята прекалено голям. Човек трябва да търси, да действа, да избира.
Влезте през тесните врата;
защото широки са вратата и просторен е пътят,
който води към погибел,
и мнозина са, които минават през тях;
защото тесни са вратата и стеснен е пътят,
който води в живота,
и малцина ги намират[67].
Преданието е запазило и други Христови думи, които сочат, че изборът е неизбежен: Който е близо до Мен, близо е до огъня, който е далеч от Мен, далеч е от Царството[68].
Единението с Отца надминава всички ценности и идеали, всички свещени и благородни цели на човечеството. Постигнем ли го, ние постигаме всичко.
И ако те съблазнява ръката ти – отсечи я;
по-добре е за тебе без ръка да влезеш в живота, отколкото да имаш две ръце, и да отидеш в геената, в неугасимия огън[69].
Царството Небесно прилича още на имане, скрито в нива, което човек намери и укри, и от радост за него отива, та продава всичко, що има, и купува тая нива.
Царството Небесно прилича още на търговец, който търси хубави бисери, и като намери един скъпоценен бисер, отиде та продаде всичко, що имаше, и го купи[70].
„Не е хубаво човек да бъде сам“ – ни учи Библията. Хората са създадени като същества, които се нуждаят едно от друго. И самото Божие дело те трябва да осъществяват съвместно. Древното обещание е било обърнато към старозаветната Църква, тоест към Община на верните. Тя е била избрана, за да стане „народ свет и царство от свещеници“, братство от хора, посветили се на Бога. А когато народът на Завета се оказва недостоен за това призвание, пророците възлагат надеждата си на онези, които са устояли. Те ги наричат „Шеар“, Остатък. Но Иисус вече говори не просто за остатъка, а създава сякаш нов народ Божи[71]. Някои богослови са изказвали мнение, че Христос уж нямал намерение да основава Църква и че то му било приписано едва по-късно. Но в Евангелията много неща говорят против тази гледна точка. Може ли да се смята за случайно, че Иисус е избрал именно дванайсет апостола? Несъмнено, Той е виждал в тях нещо като родоначалници на Общината на Новия Завет, както древния Израил[72] произхожда от дванайсет патриарси. Христос говори за престолите, на които ще седнат дванайсетте Му ученици, за да „съдят“, значи – да оглавяват Израил[73]. Не случайно след измяната на Юда апостолите са сметнали за необходимо да изберат друг на негово място, за да запазят числото дванайсет. Освен тях Иисус избира седемдесет апостоли, и това също е показателно. По традиция се е смятало, че всички народи по земята са произлезли от седемдесет праотци.
Иисус рядко употребява самата дума „Църква“*************, навярно защото в ония дни тя определено се е свързвала със старозаветната Община. А Църквата Христова полага основите на нова духовна общност, макар и построена върху почвата на Стария Завет. Иисус е дава собствени закони, различни от законите, приети в земните Царства. („А между вас не бива да е тъй.“). Той я обнадеждава: „Не бой се, малко стадо! Понеже вашият Отец благоволи да ви даде Царството“[74].
От малки ручейчета Църквата трябва да се превърне в широка река. „Вие сте солта на земята – казва Христос, – вие сте светлината на света. Не може се укри град, който стои навръх планина”[75]. Затова първата задача на Христовата Църква е благовестието. Но я чакат немалко трудности. Робството на суетата, изкушенията, лекомислието, душевната леност ще противодействат Царството да се разраства. Но винаги ще се намерят хора „гладни и жадни за правда“. Благовестниците трябва да се радват дори и на онези, които не се отнасят враждебно към тях. Не бива да се затварят в себе си и трябва да избягват сектантската надменност.
Веднъж Иоан Зеведеев пита Иисус:
– Учителю, видяхме един човек, който в Твое име изгонваше бесове, и му запретихме, защото той не върви след нас.
– Не му запрещавайте – отвръща Господ, – понеже никой, който извърши чудо в Мое име, не ще може след това да ме злослови. Защото, който не е против нас, той е за нас[76].
Много хора, дори от стоящите извън Общината, не са изгубени за Царството. „Онзи, който днес е далече от вас, утре ще бъде близо”[77].
По различен начин посрещат и Сина Човешки, а нали „ученикът не е по-голям от Учителя“. Нима толкова много хора не са останали глухи за Неговия призив? Но това не Го спира. Нека „званите“ в Царството Божие да отказват да дойдат, Той търпеливо ще продължава да търси онези, които са готови да тръгнат след Него.
Веднъж, когато Иисус посетил някакъв фарисей, един от гостите, които го слушали, възкликва: „Блажен е, който вкуси хляб в Царството Божие!“ Тогава Иисус разказва притчата: „Един човек приготви голяма вечеря и покани мнозина. И изпрати слугата си в часа за вечеря да каже на поканените: „елате, всичко вече е готово. И почнаха всички, като един, да се извиняват. Първият му рече: „купих си земя и ще трябва да отида да я видя; моля те, извини ме“. Другият рече: „купих си пет чифта волове и отивам да ги опитам; моля те, извини ме“. И третият рече: „ожених се и затова не мога да дойда“. И като се върна, слугата обади това на господаря си. Тогава стопанинът на къщата, разсърден, рече на слугата си: „излез по-скоро по стъгдите и улиците на града и доведи тук бедните, маломощните, хромите и слепите. И рече слугата: „Господарю, извършено е, както заповяда, и още място има.“ И рече господарят на слугата: „излез по друмища и плетища, и, колкото намериш накарай ги да влязат, за да се напълни къщата ми. Защото, казвам ви: никой от онези поканени мъже няма да вкуси от вечерята ми”[78]. Като помнят за това, че не всички хора са готови да откликнат на призива, Христовите ученици трябва да следват своя Учител, Който постъпва като селянина, хвърлящ семена в изораната земя.
Ето, излезе сеяч да сее;
и както сееше, едни зърна паднаха край пътя; и долетяха птици и ги изкълваха. Други паднаха на каменисто място, дето нямаше много пръст; и скоро поникнаха, понеже пръстта не беше дълбока.
А когато изгря слънце, бидоха попарени
и, понеже нямаха корен, изсъхнаха.
Други паднаха в тръни,
и израснаха тръните и ги заглушиха.
Други паднаха на добра земя и почнаха да дават плод:
едно – сто,
друго – шейсет,
а друго – трийсет[79].
На евангелската нива могат да израснат и бурени. Но това не бива да смущава верните Христови ученици. Те трябва само да бъдат благоразумни и бдителни.
Пазете се от лъжливите пророци, които дохождат при вас в овча кожа, а отвътре са – вълци грабители. По плодовете им ще ги познаете. Бере ли се грозде от тръни, или смокини от репей?.
Не всеки, който ми казва: „Господи! Господи!“ ще влезе в Царството Небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен[80]. Плевелите ще проникнат незабелязано в Църквата и понякога ще бъде трудно да се различат от истинската Божия пшеница. „Царството Небесно прилича на човек, посеял добро семе на нивата си; и когато човеците спяха, дойде врагът му и посея между житото плевели, па си отиде; а когато израсте злакът и даде плод, тогава се появиха и плевелите. И като дойдоха слугите на стопанина, рекоха му: „Господарю, нали добро семе посея на нивата си? Откъде са, прочее, в нея тия плевели? А той им рече: „Враг – човек е сторил това.“ Слугите пък му рекоха: „Искаш ли да идем и да ги оплевим?“ Но той рече: „Не, за да не би като скубете плевелите, да изскубете заедно с тях и житото; оставете да расте и едното и другото заедно до жетва; а по жетва ще река на жетварите: съберете първом плевелите и ги свържете на снопове, за да се изгорят; а житото приберете в житницата ми”[81].
Само Божият съд ще извърши окончателното пресяване и ще отдели доброто от злото. И осъждането, както и Царството, вече е започнало. По думите в Евангелието то „е поради това, че светлината дойде на света, но човеците обикнаха повече мрака, нежели светлината”[82]. В резултат на това ще възникне верига от кризи и катастрофи, предизвикани от сблъсъка на Божията правда с човешкото зло. Последният Съд ще бъде огнено очистване на света, когато рудата на историята ще се претопи за Царството. Това ново раждане, трудно, както всяко раждане, ще донесе плод – обновената твар.
Царството Небесно прилича още на голяма мрежа, хвърлена в морето и хванала всякакви риби. Като се напълни, изтеглиха я на брега, и седнаха, та събраха добрите в съдове, а лошите изхвърлиха вън. Тъй ще бъде при свършека на века: ще излязат Ангелите и ще отлъчат злите измежду праведните, и ще ги хвърлят в огнената пещ: там ще бъде плач и скърцане със зъби[83]. Тези притчи ни насочват към темата, която отдавна представлява мъчителен въпрос за християнската мисъл. Какво има предвид Иисус Христос, когато говори за „вечната мъка“?
Фактът, че образите на „огъня“, „геената“, „червеят“ Той взема от юдейската апокалиптика, не изяснява много неща[84]. Но Христос не би прибягнал до тях, ако зад тях не се крие определена реалност. С думите „изгонване в тъмата“, естествено, не се подразбира пространство или „място“, където гори физически огън. Този символ, предаващ атмосферата на отхвърлянето, съдържа само намек за състоянието извън Бога, извън светлината и истинското битие.
Но най-главното: възможно ли е Богът на любовта, възвестен от Христос, безкрайно да наказва за греховете на временния живот? Нима силата на злото е толкова голяма, че то винаги ще съществува, дори и тогава, когато Господ се възцари „във всичко“? Нашите сегашни представи за времето едва ли са приложими за вечността. Не обещава ли Словото Божие, че „не ще вече да има време“?
На човека засега не му е дадено да проникне в тази тайна. Но целият Нов Завет свидетелства против мисълта, че Геената е един вид реалност, противоположна на Царството. Тя е „втора смърт“, небитие, преминаване в нищото. „Животът“ в есхатологичния смисъл на тази дума, е само „вечният живот“, Царството Божие.
Тълкувателите отдавна са забелязали, че Христовата притча за разделянето на „овци от кози“, на добри и лоши, не бива да се разбира буквално, защото границата между светлината и тъмнината най-често преминава през сърцето на един и същ човек**************. Но колкото повече светлина има в него, толкова по-пълна ще се запази него¬вата личност, след като огънят на Съда изгори всичко нечисто[85]. Величието на човека като образ и подобие на Твореца е в това, че може да стане участник в съзиждането на Царството. Когато победата над злото бъде пълна, тогава ще се осъществи онова, за което са мечтали, за което са жадували и което са приближавали милиони разумни същества. Всичко най-прекрасно, създадено от тях, ще влезе във вечното Царство. Ще настъпи ерата на Божиите синове, която Библията описва само в далечни подобия.
Но и сега, в този несъвършен, изпълнен с ужас и страдания „век“, силата и славата на Идещото могат да се постигнат. Иисус казва, че учениците Му ще видят Царството още в този живот. То идва на земята в лицето на Сина Човешки, в Неговото благовестие, в Неговото тържество над смъртта и явяването на Духа.
Призивната светлина на Царството гори в далечината, но в същото време неговите отблясъци са редом с нас: в обикновените неща и в събитията на живота, в радостта и в скръбта, в човешката самоотверженост и в преодоляването на съблазните. Неговото предчувствие е в звездите и цветята, в пролетната природа и в есенното злато, в кипежа на прибоя и в проливните дъждове, в дъгата на цветовете и в музиката, в смелата мечта и в творчеството, в борбата и в познанието, в любовта и в молитвата.
„А Аз ви казвам…„
Възможно ли е, по силите на хората ли е онова, към което призовава Евангелието? Нали човекът, дори и да обикне идеала, често не намира у себе си сили да се издигне до него. Друга мощна притегателна сила го владее, огъвайки го към земята; и човекът служи на Мамона, носи на шията си камъка на грижите, пропилява отпуснатите му скъпоценни дни в дреболии. На него му е по-понятен гласът на онзи, който изкушава Иисус в пустинята: той е готов да живее „само с хляб“, иска чудеса, опиянен е от насилието. Човек отива при Бога със сърце, изпълнено с корист и себелюбие, и над нашия мятащ се и заблуден свят странно звучат думите: „Бъдете съвършени, както е съвършен вашият Отец Небесен.“
Кой може да прокара пътя към Царството? Кой ще отведе към него човека?
В Стария Завет хората вярвали, че само Всемогъщият твори невъзможното. Когато пребивава сред Своя народ, Той го очиства, дарявайки му духовни сили. Равините наричали това мистично Присъствие Шекина, незримо излияние на Божественото, идващо в света. „Ако двама или трима се събират, за да изучават Закона – казвали мъдреците, – Шекина живее сред тях”[86]. Това било тайна, пред чийто праг се спирали най-великите мъдреци на Израил. Нали близостта на Бога е непоносима за човека. Само побеждаващата всички прегради любов на Съществуващия може да съедини несъединимото. Но ето, хората слушат словото на Иисус Назаретеца: „Дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях”[87].
Кой е Той, който се поставя на мястото на Шекината Господня? Той нарича Себе Си Син Човешки, както често наричали простосмъртните, но наред с това Самият Учител ясно свидетелства, че за Него са се изпълнили обещанията на пророците.
Блажени очите, които виждат това, що вие виждате.
Защото, казвам ви,
много пророци и царе
искаха да видят, що вие виждате,
и не видяха,
и да чуят, що вие чувате, и не чуха[88].
Значи е Месия? Дългоочакваният Израилев Утешител? Но може ли дори Месията да опрощава греховете, както прави Иисус? Може ли Той да бъде „по-висок от Храма“? Защо нарича Себе Си „господар на съботата“ и отменя онова, което са завещали отците и самия Моисей?
Всички виждали, че Иисус проповядва „като имащ власт, а не като книжниците и фарисеите“. В Капернаум още от първите дни жителите на града „се изумявали на учението Му, защото словото Му било с власт“. Но откъде, питат те, е тази власт, надхвърляща авторитета на признати богослови и пазители на църковното предание? Как да се разбират думите Му: „А Аз ви казвам“? С какво право Той отменя постановленията на Свещената Тора и ѝ се противопоставя? Едва ли може да се подозира, че мъдрият, кроткият, пълният със смирение и любов Учител е обзет от празна самоизмама. Какво тогава означава претенцията да си „възлюбен Син на Отца“? Разбира се, Той нарича „синове“ и всички верни, но недвусмислено дава да се разбере, че Неговото синовство е друго. Иисус никога не казва „Нашия Отец“. Той е единственият Син и Господ на Царството, няма човек, който би бил наравно с Него. Властта Му е изключителна.
Всичко Ми е предадено от Моя Отец,
и никой не познава Сина, освен Отец;
и нито Отца познава някой, освен Синът,
и комуто Синът иска да открие.
Дойдете при Мене всички отрудени и обременени,
и Аз ще ви успокоя.
Вземете Моето иго върху си
и се поучете от Мене,
понеже съм кротък и смирен по сърце,
и ще намерите покой за душите си,
защото игото Ми е благо и бремето Ми е леко[89].
Иисус е не само Пастир, но Той е вратата, през която влизат овцете от „малкото стадо“, посредник или, както са казвали в стари времена, Ходатай, свързващ небето и земята. „Никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене“[90] – казва Той.
Много юдеи вярвали, че освен Месия-Цар, ще се явят Месия-Първосвещеник и Месия-Пророк. А Иисус съединява в Себе Си и трите: Той е и Пророк, и Служител, и Цар. Той е Помазаник, владеещ цялата власт.
Но защо тогава Той действа толкова предпазливо, защо крие от народа Своя сан, като забранява да го наричат Месия?
Учениците са преминавали от недоумение в тревога и от увереност към съмнение. Но любовта, дълбоката човешка привързаност и доверието в Учителя се оказват по-силни от всичко. И те продължават търпеливо да чакат по-нататъшните събития.
_________________________
***********Христос отклонява обръщението „благи“, сдържайки прекалената почтителност на младежа, защото в неговите очи Той е бил само човек. Бел. авт.
************При българския превод на тази фраза е предаден друг смисъл (Царството Небесно бива насилвано и насилници го грабят). В руския текст четем: „Царство Небесное силою берется и употребляющие усилие восхищают его“. Бел прев.
*************По арамейски Kenalla, по грц. εκκλησία. Бел. авт.
**************Вж. стр. 190. Бел. авт.
[49]. Смотри Мень, А., Дионис, Логос, Судьба, гл. XX.
[50]. Смотри Втор. 32:22; Пс. 87:6–13; Иов 10:21–22; 26:5; 30:23–24; 38:17.
[51]. Пс. 72; Ис. 25:8; 26:14–19. Эти части книги написаны, по мнению большинства библеистов, в IV–III вв. до н. э. В Книге Даниила (12:2 сл.) и во 2 Маккавейской Книге (7:9) вера в Воскресение уже возвещается как нечто давно принятое. Срв. Лук. 14:14; Иоанн 11:24; Мишна, Санхедрин, X, 1. Существовало представление о двух этапах Воскресения: сначала „восстают“ праведники, а затем все человечество. Этот взгляд был принят и в ранней Церкви (ср. Откр. 20:6). (смотри Мень А., На пороге Нового Завета, гл. XIII–XVI).
[52]. Лук. 12:16–21.
[53]. Лук. 6:24 сл.; Мат. 6:19–21.
[54]. Иоанн 8:32. На вопрос, является ли Евангелие аскетическим мироотрицающим учением или оно приемлет мир, однозначного ответа дать нельзя. „Христианское приятие мира, – говорит епископ Кассиан, – вытекает из представления о Боге как Творце и Промыслителе (срв. Деян. 16:15–17; 17:24–28). Апостол Павел учил, что Бог познается через созерцание творения (Римляны 1:20). Аскетической практике еретиков дуалистического толка он противопоставлял положение: „всякое творение Божие благо“ (1 Тим. 4:4), потому и благо, что Божие. Без этой предпосылки о благе созданного Богом мира перестает быть понятным и земное служение Христово, и Его учение, запечатленное в Евангелии. Если мир есть зло, какой смысл имели бы Его чудеса: насыщение голодных, исцеление болящих? Христос любил мир… Но приятие мира в христианстве оставляет место и для его отвержения. Если я отрекаюсь от мира для всецелого служения Богу, это значит, что я высшей ценности приношу в жертву низшую. Речь идет не об осуждении мира, а о иерархии ценностей. Низшая ценность, которой я предпочитаю высшую, не перестает быть ценностью. Аскетический опыт Церкви получает свой истинный смысл только при условии положительной оценки мира“ (епископ Кассиан, Царство Кесаря перед судом Нового Завета. Париж, 1949, с. 6, 8).
[55]. Смотри Мень А. Вестники Царства Божия, гл. IV.
[56]. Мат. 19:16–22; Марк 10:17–31; Лук. 18:18–30. Последняя фраза Иисуса отсутствует в канонических Евангелиях. Она взята из древнего Евангелия от Назарян. Иеремиас относит ее к разряду достоверных аграф (смотри Jeremias J. Les paroles inconnues de Jesus, Paris, 1970, p. 47–50).
[57]. Деян. 20:35.
[58]. Мат. 25:31–46.
[59]. Иаков 5:1-6. Смотри Зейпель И., Хозяйственно-этические взгляды Отцов Церкви. Пер. с нем. М., 1913; Булгаков С. Очерки по истории экономических учений, М., 1918, с. 122 сл.
[60]. Лука 12:14.
[61]. 1 Енох 84:2; 90:30; 92:4; 103:1; Вознесение Моисея, 10:1–10. Смотри протоиерей Смирнов А., Мессианские ожидания и верования иудеев около времени Иисуса Христа, с. 418 сл.
[62]. Матей 5:3–12. Как было уже сказано выше, идея „духовной нищеты“ восходит к Ветхому Завету, где слова анавим и эбионим (бедняки) были часто синонимами праведников, возложивших все упование на Бога. Само выражение „нищие духом“ впервые встречается в кумранских текстах (Свиток Войны, 14:7). Смотри Gelin F. Les pauvres de Yahvй. Paris, 1953, p. 92–97.
[63]. Лука 17:20-21. Другой перевод – „среди вас“. В учении пророков о Царстве Божием есть также два аспекта. С одной стороны, оно ожидается в грядущем (Софония 3:15; Михей 4:1-4; Исаия 2:1-4), а с другой – оно пребывает от века (Исаия 6:5; Иезекиил 8:19; Псалом 92:1; 95:10).
[64]. Эта сторона евангельского учения тщательно рассмотрена английским экзегетом Чарлзом Доддом. См. его „The Parables of the Kingdom“ (London, 1965).
[65]. Марк 4:26–32; Матей 13:31–33; Лука 13:18–21.
[66]. Матей 11:12.
[67]. Матей 7:13–14; Лука 13:23–24.
[68]. Евангелие от Фомы, 86.
[69]. Матей 5:30; Марк 9:43–47.
[70]. Матей 13:44–46.
[71]. Исаия 4:3–4; 10:20, срв. Римляны 9:27; Галатяни 6:16.
[72]. Матей 19:28; Лука 22:30; срв. Иаков 1:1. По-видимому, 24 старца, сидящие у престола Божия (Откровение 4:4), в Апокалипсисе Иоанна обозначают родоначальников ветхозаветной и новозаветной Церкви. Срв. Откровение 21:14, где сказано о „двенадцати апостолах Агнца“. В Послании Варнавы об апостолах говорится: „их двенадцать во свидетельство колен Израилевых, которых тоже двенадцать“ (8).
[73]. Лука 10:1 сл. Во время праздника Кущей в храме приносили 70 жертв по числу народов мира.
[74]. Лука 12:32.
[75]. Мат. 5:13 сл.
[76]. Марк 9:40; Лука 9:50.
[77]. Текст из оксирингского папируса см.: Jeremias J. Op.cit., p. 95; Марк 9:38–40; Лук. 9:49–50.
[78]. Лук. 14:15–24.
[79]. Матей 13:3–9; Мк 4:1–20; Лук. 8:4–15.
[80]. Мат. 7:15 сл.; Лук. 6:43–46.
[81]. Мат. 13:24–30.
[82]. Иоанн 3:19.
[83]. Мат. 13:47–50.
[84]. Геенна, или Генном, – овраг у стен Иерусалима, где некогда приносились языческие жертвы. Впоследствии это место превратили в свалку, где постоянно поддерживался огонь. Геенна стала символом нечистоты, истребляемой Богом (1 Енох 27:2, 3; Вознесение Моисея, 10:10).
[85]. Трудность понимания слов Христовых о „муке вечной“ связана с тем, что слово „вечность“ (олам) в еврейском языке имеет несколько значений. Мнение ряда богословов, согласно которому в грядущем даже зло будет преображено и спасено, вызывало законные возражения (смотри протоиерей Булгаков, С. Невеста Агнца, Париж, 1945, с. 493 сл.). Из Писания можно заключить, что зло с наступлением полноты Царства уничтожается, переходит в небытие, которое в Апокалипсисе названо „второй“ и последней смертью (20:14). Ее нельзя считать разновидностью существования, ибо истинная „жизнь“ пребывает лишь в Боге.
[86]. Авот, III, 2.
[87]. Мат. 18:20.
[88]. Мат. 13:17; Лука 10:24.
[89]. Мат. 11:27–30. В данном контексте слово „иго“ может обозначать духовный труд и подвиг. Но в то же время следует отметить, что в еврейском языке это слово нередко соответствовало понятию „учение“, „провозвестие“.
[90]. Иоанн 10:9; 14:6.

ЧАСТ ВТОРА. МЕСИЯТА
1. „Не мир, а меч…“, пролетта на двадесет и осма година
„Животът на Иисус – пише Честъртън, – е стремителен като мълния. Това е преди всичко драма, преди всичко – осъществяване. Делото нямаше да е изпълнено, ако Иисус би бродил по света и би тълкувал истината. Дори от външна страна не може да се каже, че Той е бродил, че е забравил накъде върви. Историята на Христос е история на пътешествието, бих казал дори – история на похода“[1]. И наистина, въпреки че Иисус често води живот на странстващ проповедник, учениците не са могли да не почувстват, че Той има някакъв план, подобен на дълготраен план на пълководец. От тях се иска готовност да отстояват до край. Неговото Евангелие няма нищо общо с мечтателното благодушие и леността.
Сега е съд над тоя свят;
сега князът на тоя свят ще бъде изпъден вън[2].
Битката с демоничните пълчища, с царството на злото няма да е лесна. Срещу Месията ще въстанат всички безумства, всички грехове и предразсъдъци, вкоренени у хората.
Мислите, че дойдох мир да дам на земята?
Не, казвам ви, а – меч и разделение;
защото отсега петима в една къща ще бъдат разделени,
трима против двама, и двама против трима[3].
Понякога Учителят изтъква пред близките с каква сила Неговата душа жадува бурята, която ще започне да пречиства света.
Огън дойдох да снема на земята, и колко бих желал да беше вече пламнал! С кръщението трябва да се кръстя; и колко Ми е мъка, докле това не стане[4]!
В тези думи като в далечен буреносен тътен се долавя приближаването на Голгота.
Целеустремеността на Иисус пленява и същевременно плаши учениците. Ала те тълкуват думите Му посвоему, мислейки, че Той намеква за революционен взрив, след което ще последва Неговото коронясване в Иерусалим. Затова предполагат, че в скоро време Той ще пренесе дейността Си в столицата на Израил. А когато Иисус тръгва натам за Пасха, учениците смятат, че от това пътуване следва много да се очаква, че ще настане ден, когато Царството Божие ще бъде „взето със сила“. По онова време Иерусалим е нажежен до краен предел. Действията на Пилат, военен човек, който не желае да се съобразява с местните обичаи, предизвиквали у всеки възмущение и гняв. Той започнал управлението си с нареждането през нощта да внесат в Иерусалим щитове с образа на Тиберий. Това за пореден път напомнило на народа за римското иго и изглеждало като оскърбление на Моисеевия закон. Заповедта на Пилат довежда столицата до ръба на метежа. Огромна тълпа иерусалимци тръгва към неговата резиденция в Кесария с искане да прибере щитовете. Прокураторът отказва и няколко дни хората седят пред двореца, без да мръднат от местата си. Тогава Пилат нарежда да се съберат на стадиона и заявява, че ще избие всички, които не се подчинят на волята му. Но и когато около тях се сключва обръч от въоръжени войници, те пак повторили, че е по-добре да загинат, отколкото да отстъпят. В края на краищата наложило се наместникът да отстъпи. Но оттогава той използвал всеки повод, за да отмъщава на юдеите. Навсякъде се знаело за необузданата му жестокост, алчност и налудничавост. Дори тетрархът Антипа, приятел на римляните, го мразел. Инцидентите, предизвикани от беззаконията на прокуратора, неведнъж завършвали с масово клане. Но поради застъпничеството на императорския фаворит Сеян, Пилат дълго време останал безнаказан[5]. Всяка Пасха управителят очаквал въстание и затова за празниците се стараел да бъде в Иерусалим, за да може лично да следи за реда. Опасенията на Пилат били съвсем основателни. Той е разполагал с неголяма войска от три хиляди души. А зилотите и техните привърженици очаквали само вожд, който да дигне народа срещу римляните.
Навярно учениците на Иисус тайно са искали тъкмо Той да бъде този вожд. Но очакванията им не се сбъдват. Учителят сякаш напълно пренебрегва проблема за чуждото владичество. Тревожи Го не политическото, а духовното състояние на народа. Всички разбират това, когато Иисус се появява на площада пред Божия Дом.
Храмът е религиозен център на всички юдеи. Ограден със зъбчати стени, украсен с колони и златен гребен, той се извисява на планината Мория като знак за присъствието на Бога в сърцето на Израил, като заветна цел на милиони поклонници от Палестина и от диаспората.
Градът живее с храма. Служителите на олтара, продавачите на жертвени животни, собствениците на странноприемници в празничните дни събират богата дан. Садукеите, в чиито ръце било светилището, не се тревожат кой знае колко от факта, че култът понякога се превръща в търговско предприятие. Архиереите са сключили мълчалив договор с търговците, които нареждат под навесите край храма пейки със стока, маси за размяна на пари, довеждат животни. Всички отдавна вече са свикнали с това, че в святото място пазарната глъч не стихва.
И ето че при портите се появява Иисус Назаретеца, заобиколен от група последователи. Новият Учител веднага хвърля всички в смут. Като сплита бич от върви, Той изпъжда извън оградата овците и воловете; властно иска да се приключи с безчинството край светинята: „Дома на Отца ми не превръщайте в дом за търговия!“ Нямало какво да му възразят. И преди благочестиви хора са роптаели срещу неуредиците в храма. Но иерарсите се засегнали, че този никому неизвестен Галилеец се разпорежда в тяхното владение като господар, а на всичко отгоре претендира за особено родство с Бога, наричайки Го Свой Баща.
– Каква поличба можеш да ни дадеш, че имаш власт тъй да постъпваш? – питат те Иисус.
– Разрушете тоя храм, и в три дни Аз ще го въздигна – е отговорът.
Думите на Иисус им звучат като насмешка.
– Тоя храм е граден четирийсет и шест години, та Ти ли в три дни ще го въздигнеш? – възразяват Му те.
Не могат да разгадаят казаното и самите ученици[6]. От тях все още е скрит невидимият Храм, който ще се възправи над света в ония три дни между Кръста и Възкресението.
А как се отнасят към Иисус фарисеите, тези стълбове на традиционното благочестие?
Ние можахме вече да се убедим, че техните възгледи не са диаметрално противоположни на Христовото учение; че Той е одобрявал основните положения на тяхната вяра. Освен това нравствените понятия на много фарисеи се отличавали с възвишен характер и са близки до Евангелието. Достатъчно е да споменем макар и няколко изречения на равини, влезли в Талмуда, за да се убедим в това: „Обичай мира и го въдворявай навсякъде“; „който тайно дава милостиня, той стои по-високо и от самия Моисей“; „по-добре кратка молитва с благоговение, отколкото дълга без усърдие“; „не се гневи бързо“; „подражавай на Божията същност: както Той е милосърден, тъй и вие бъдете милосърдни“; „лицемерите трябва да се изобличават, защото те оскърбяват Божието име“[7]. Когато четеш тези редове ти стават понятни думите на Христа за фарисеите: „Каквото ви кажат – изпълнявайте и пазете[8].“ Евангелското „изпълнение“ на Закона не унищожава старото; по Христовите думи „всеки книжник, който се е учил за Царството Небесно, прилича на стопанин, който изнася из своята съкровищница ново и старо“[9]. Беседвайки с един богослов, Иисус казва, че той „не е далеч от Царството Божие“[10].
Защо тогава между Него и фарисеите възниква конфликт?
Основната причина е в разбирането за благочестие, което господствало у фарисеите. Тяхната „вярност към Закона“ е не само цяла житейска философия, но и неин подробен план, обмислен до последния детайл. Целта на този план – да се освети всяка страна от ежедневието, изпълнявайки във всичко волята Божия, – Христос не отрича и не е могъл да отрича. Но в начините на нейното постигане, получили признание у книжниците, се криела опасността от закостенялост на религията. Не стига, че на всяко правило на „старците“ се приписвал безразборно божествен авторитет; регламентът поглъщал цялото внимание на хората, лишавайки понякога от жизненост основното съдържание на вярата. Мисълта, че вероятно съществува някакъв „списък на задълженията“, които, след като си изпълнил, можеш да придобиеш абсолютна праведност, не давала мира на законниците. Те се съревновавали помежду си в стремежа дословно да спазят всички обичаи, осветени от вековете. И, както често се случва в историята на религиите, набожността се превръща в мрачна гротеска. Народът нарекъл някои фарисеи „шикми“ – „якоплещести“, защото вечно ходели прегърбени, показвайки каква огромна тежест от душеспасителни подвизи им се налага да носят. Влизайки в храма, Иисус е можел да види как през площада си пробиват път фарисеите като непрекъснато се блъскат в някого. Те се бояли да повдигнат очи, за да не би случайно да погледнат някоя жена. Шеговито ги наричали „хицай“ – „да не си разбиеш челото“[11].
Естествено, че Христовата свобода тревожи и плаши такива хора; те виждат в нея съблазън и заплаха за добрите нрави. В онова време, според бележките на един еврейски историк, фарисеите-шамаити упорито проповядвали бягство от света и аскетизъм. Смятало се например за смъртен грях да се откъснеш от богословската книга и да кажеш: „Колко е хубаво това дърво!“ Фарисеите придават голямо значение на постите[12]. А Иисус, въпреки че признава тези външни прояви на вярата, не ги прави средоточие на религиозния живот.
Когато Той тълкува Закона в духа на учението на пророците, книжниците Го обвиняват в покушение на „преданието на старците“. Когато Той говори, че милосърдието е по-угодно Богу, отколкото обредите, в очите на фарисеите това е подкопаване на цялата „законна“ система.
На много хора може да се стори странна такава сляпа преданост към буквата и формата. Но трябва да се има предвид, че обредността е упорит недъг, вкоренен в дълбините на човешката психика.Тъкмо затова в историята около ритуалите са бушували толкова много страсти и заради церемониите е пролята толкова много кръв. Подобна болест, прилична на натрапчива невроза, поразява често и християните, които забравят, че за Христос любовта към Бога и хората стои несравнимо по-високо от всякакви външни предписания. Привържениците на буквата, ритуала и старото във всички времена са се отличавали с еднаква закостенялост. Драмата на фарисеите е свързана с типичната проява на онова, което впоследствие започнали да наричат „фарисейщина“. Иерусалимските старейшини, както индийските брахмани или руските староверци, живеели в постоянен страх от „осквернение“. За тях говорели, че са готови „да очистят самото слънце“. Но, мислейки със своята набожност да приближат времената на Месията, израилевите вождове, без сами да го съзнават, се отвръщат от Онзи, Който им донася вестта за спасението.
Би следвало да изтъкнем още една причина за враждебното отношение на книжниците към Иисус. Евангелист Матей проницателно забелязва, че тя се корени в завистта[13]. Фарисеите били свикнали да се смятат за мерило на правоверието, и изведнъж се появява някакъв си неизвестен провинциалист и посяга на техните привилегии. Дейността Му не е санкционирана от нито един от признатите авторитети, Той не е минал през тяхната школа, не е изучавал богословие и Законите.
На хора, които имат зад гърба си многовековна традиция, често е присъща особен род горделивост. Затова дори и на Кръстителя, въпреки че бил аскет, фарисеите гледали като на самозванец, а Назаретецът им се струвал още по-дързък***.
Иисус казва, че всичко това му напомня детската песничка:
Свирихме ви с пищялка, и не играхте,
пеехме ви жални песни, и не се бихте в гърдите.
И наистина: „Дойде Иоан, и ни яде, ни пие, а казват: „бяс има“; дойде Син Човешки, и яде, и пие, а казват: „ето човек многоядец и винопиец, приятел на митари и грешници“[14].
Но, повтаряме, далеч не всички фарисеи са били ограничени и тесногръди. И сред тях е имало немалко хора с искрена и жива вяра, и сред тях са се надигали гласове против престореното благочестие и лицемерието[15]. Затова първата проповед на Христос в Иерусалим прави на някои законници дълбоко впечатление. По онова време начело на фарисеите стоял Хилелевият внук, Гамалиил. От Деянията се знае, че той проявява голяма търпимост към новото учение, а много фарисеи, негови възпитаници, впоследствие се вливат в новозаветната Църква. Съществува дори легенда, че в края на живота си Гамалиил станал християнин и приел мъченическа смърт. Тази легенда, безспорно, е измислица, но самата ѝ поява не е случайна[16].
Равините имали поговорка: „Думите на човек, който има страх от Бога, ще бъдат чути[17].“ Изцеленията, извършени от Иисус, карат най-честните от фарисеите да се замислят. От тяхно име при Него отива на разговор Никодим, член на Съвета на старейшините. Но той предпочита да се срещне с Иисус през нощта, за да не предизвика насмешка у по-строгите си събратя[18].
– Рави – казва той, когато влиза в къщата, – знаем, че си учител, дошъл от Бога, защото никой не може да прави тия чудеса, които Ти правиш, ако Бог не е с него.
– Истина, истина ти казвам – отвръща Иисус, – ако някой се не роди свише, не може да види Царството Божие (не е достатъчно да признаеш Иисус – нужен е духовен поврат, променящ живота).
– Как може човек, бидейки стар, да се роди? – не разбира Никодим. – Нима може втори път да влезе в утробата на майка си и да се роди?
– Ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в Царството Божие. Роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух. Недей се чуди, задето ти казах: вие трябва да се родите свише. Вятърът духа, дето иска, и гласа му чуваш, но не знаеш, отде иде и накъде отива; тъй бива с всекиго, роден от Духа.
– Как може да бъде това? – продължава да недоумява старецът.
– Ти си учител Израилев, та това ли не знаеш?
Неслучайно Христос говори за вятъра. Той сравнява волния му порив със свободата на човек, постигнал истинско богопознание. За онзи, който се е „родил в Духа“, вярата вече е нещо повече от система от обреди. Той е син Господен, дете на Неговото Царство. След този разговор Никодим навярно става таен последовател на Иисус[19]. Сред тайните последователи Евангелията споменават също и за Иосиф Ариматейски – знатен старейшина от Иерусалим – и за някои „началстващи“ лица, които по-скоро принадлежат към фарисеите[20]. И все пак те си остават малцинство. Повечето законници срещат Иисус подозрително. Колкото повече се запознават с учението Му, толкова недоволството им и тяхната враждебност нарастват.
Когато Иисус напуска Иерусалим, учениците Му разбират, че Той не само че не се е приближил до царския трон, но е настроил срещу Себе Си влиятелните партии в града. Обикновени селяни, те са научени да се отнасят с пиетет към духовенството и книжниците. Виждайки тревогата на приятелите Си, Учителят казва: „Всяко растение, което Моят Отец Небесен не е насадил, ще се изкорени. Оставете ги. Те са слепи водачи на слепци. Ако пък слепец слепеца води, и двамата ще паднат в ямата[21].“
Оттогава Иисус още много пъти посещава Иерусалим, но остава непризнат там. В Неговата община влизат предимно галилейци, но Той остава чужд за жителите на Юга. Интересно, че за евангелист Иоан думата „юдей“ е почти синоним на човек, враждебен към Иисус.
На връщане от Капернаум Иисус се спуска към бреговете на Иордан. Там продължава проповедта Си, а учениците кръщават народа. Изцеленията започват да привличат към Назаретеца повече хора, отколкото към Иоан, който не вършел чудеса[22]. Чувството на съперничество неволно обзема учениците на Кръстителя. Те отиват на западния бряг на реката, в село Енон, където по това време живее пророкът и като го намират, започват да се оплакват: „Рави, Оня, Който беше с тебе отвъд Иордан, и за Когото ти свидетелства, ето, Той кръщава, и всички отиват при Него.“ Но тази вест не могла да натъжи Иоан. Та нали той не се нарича ни пророк, ни Месия. Ако Галилеецът е изпратен свише, ако Той е Идещият, иоанитите не бива да ревнуват, а да се радват. Самият пророк се смята само гост на празника на Другия. „Който има невеста, младоженец е – казва той, – а приятелят на младоженеца, който стои и го слуша, радва се твърде много на гласа на младоженеца. Тая ми радост, прочее, се изпълни. Той трябва да расте, а аз да се смалявам“[23].
Христовият предтеча като че ли предвижда близката си участ. Малко след това властите насилствено прекъсват дейността му. През последните месеци религиозното брожение край Иордан започва да тревожи галилейския управител. Тетрархът се страхува, че още малко и ще стане късно. На Ирод навярно са доложили за нападките на Иоан лично срещу него и за думите на пророка, който обещавал на народа „да му покаже път за избавление от всички земни господари[24]„.
С една дума – достатъчно поводи за арест.
Иисус още е край Иордан, когато в Енон пристигат войници. Кръстителят е окован във вериги и отведен при тетрарха. Антипа нарежда да го държат под стража в крепостта Махерон, намираща се до морето, край пустинята[25]. Ние не знаем защо управителят не дава нареждане да се арестува и Иисус. От фарисеите той е можел вече да чуе, че Назаретецът „повече от Иоана придобива ученици и кръщава“[26]. Но навярно Антипа не сметнал новия Проповедник за опасен и решил засега да не го закача.
Когато Иисус научава, че Кръстителя е заловен, Той напуска Иорданската област.
Часът на Неговите страдания още не е настъпил.
_________________________
***Вж. приложение 3. Бел. авт.
[1]. Chesterton, G. K. Everlasting Man. London, 1927, p. 238.
[2]. Иоанн 12:31.
[3]. Лука 12:51–52; Матей 10:34–36.
[4]. Лука 12:49-50.
[5]. Флавий, И. Арх. XVIII, 8–9; Иудейская война, II, 9, 2; Филон, Legatio ad Caium, 38; Лука 13:1.
[6]. Иоанн 2:13–22. Говоря о 46 годах, священники имели в виду работы по реконструкции Храма, начатые Иродом Великим за 20 лет до н. э. Синоптические Евангелия относят очищение Храма от торговцев к Страстной неделе, а Иоанн – к началу служения Христа. Некоторые историки считают, что первые три евангелиста более точны, другие же отдают предпочтение Иоанновой традиции. Однако вполне вероятно, что Христос, защищая святыню, изгонял торгующих два раза.
[7]. Талмуд, Авот, I, 12; Хагига, 1; Шаббат, 10; Бава Камма, 8,7; Сота, 14; Иома, 72. Смотри Соловьев, Вл., Талмуд и новейшая полемическая литература о нем. – В кн.: Соловьев, Вл. Соч. Т. VI, с. 11 сл.
[8]. Матей 23:3.
[9]. Матей 13:52.
[10]. Марк 12:34.
[11]. Талмуд, Сота, III, 2; V, 7; Берахот, 9.
[12]. Грец, Т. История еврейского народа. Т. 4, с. 197; Авот, III, 7(8). По словам Иосифа Флавия, фарисеи „отказывались от наслаждений жизни и ни во что ставили удобства“ (Арх. XVIII, 1, 3).
[13]. Матей 27:18.
[14]. Матей 11:16-19; Лука 7:31-34.
[15]. В самом Талмуде, который в значительной степени есть продукт творчества „таннаев“, наследников фарисейских школ, встречаются резкие выпады против ханжества фарисеев, напр., Сота, III, 4.
[16]. Деян. 5:34 сл.; 15:5; срв. Деян. 21:20, где, по-видимому, тоже говорится о христианах из фарисеев. Эпизоды в Деян. 5:34–39; 23:6–9 показывают, что в апостольскую эпоху фарисеи относились к христианам вполне терпимо. Легенду о Гамалииле как христианине смотри в „Житиях святых“ (Кн. 5, М., 1904, с. 172).
[17]. Берахот, 6b.
[18]. Иоанн 3:1–10.
[19]. Впоследствии Никодим принял участие в погребении Иисуса (Иоанн 19:39). В Талмуде (Санхедрин, 43а) среди последователей Иисуса назван некто Ники, или Накай. Вероятно, это имя есть сокращение от Никдимон (Никодим).
[20]. Матей 27:57; Марк 15:43, 45; Лука 23:50; Иоанн 12:42; 19:38.
[21]. Матей 15:13–14; Лука 6:39.
[22]. Иоанн 10:41.
[23]. Иоанн 3:22–30.
[24]. Славянская версия „Иудейской войны“ Флавия, II, 7, 14–15.
[25]. Флавий, И. Арх. XVIII, 5, 2.
[26]. Иоанн 4:1.

ЧАСТ ВТОРА. МЕСИЯТА
2. Знаменията на Царството, пролетта-лятото на двадесет и осма година
Евангелистите свидетелстват, че народът се „удивлявал“ на Иисусовото учение; но Неговата сила, побеждаваща стихиите и недъзите, правела не по-малко впечатление. За Него говорели най-вече като за Чудотворец. Впоследствие и християните често били готови да виждат в чудесата основното доказателство за свръхчовешката природа на Иисус. Но Сам Той недвусмислено отклонява подобна мисъл:
Имайте вяра в Бога. Защото, истина ви казвам: ако някой каже на тая планина: „дигни се и се хвърли в морето“, и не се усъмни в сърцето си, а повярва, че ще стане по думите му, – ще му се сбъдне[1].
С това Иисус подсказва, че властването над природата влиза в Божия замисъл за човека, съответства на призванието му. Ако той постига единение с Духа, за него „няма нищо невъзможно“[2].
Но чудото е нещо много повече от обикновено нарушаване на естествения ред. В него се открива дълбочината на нещата, друго измерение, където са преодолени законите на тленния свят и господства свободата. Когато хората се докосват до това измерение, по думите на Христос, до тях „е дошло Царството Божие“[3].
Иисус избавя истинските Си ученици от робството на „плътта“.Ето знаменията, които ще съпътстват повярвалите:
С името Ми ще изгонват бесове, ще говорят на нови езици, ще хващат змии, и, ако изпият нещо смъртоносно, няма да им навреди; на болни ще възложат ръце, и те ще бъдат здрави[4].
Това като че ли е задача от космически мащаб, чието осъществяване започва през живота на апостолите, след тях – на големите светии и мистици, въпреки че целта ще бъде напълно постигната едва в Царството Небесно, когато човекът най-сетне се превърне в истински венец на творението. Има тълкуватели, които доказват, че в Писанието думите за чудесата не бива да се разглеждат буквално, а „иносказателно“. Имало е, разбира се, и случаи, когато библейските метафори са се приемали за реални факти. Но това съвсем не означава, че всичко, казано за чудесата в Стария и Новия Завет, е измислица или „символ“. Ако така разсъждават привържениците на догматическия материализъм („това е невъзможно, защото никак не е възможно“), няма какво да се учудваме. Но подобно мнение звучи съвсем странно в устата на някои теолози, които искат във всички евангелски чудеса да виждат непременно алегория.
Ето, приведен над безжизненото тяло, Иисус изрича: „талита, куми“ (момиче, стани) или, докосвайки ухото на глухия, казва: „етватах“ (отвори се). Пред нас съвсем не е символ, а истински арамейски думи на Господа, които са се врязали в съзнанието на очевидците.
Онзи, който иска да докаже, че явленията, наречени чудеса, са немислими, не взема под внимание колко малко все още се знае за тайните на битието. Но защо дори хора, склонни да вярват на най-невероятни съобщения за иогите, посрещат скептично разказите в Новия Завет? За това си има духовна причина. Приемането на Евангелието изисква вътрешно решение, избор, промяна на всички жизнени принципи. Иисус нарича чудесата Си „знамения“, признаци за настъпването на нова епоха. Човек съвършен, Той надвива законите на падналия свят, сочи пътя на борба с нравственото и физическо несъвършенство**.
Често Неговата власт се проявява в ежедневието сякаш между другото, неочаквано, предизвиквайки страх у учениците. Така веднъж, още преди призоваването на апостолите, когато Петър и приятелите му цяла нощ безуспешно ловят риба, Иисус им посочва къде да хвърлят мрежата; и за всеобщо учудване тя веднага се напълва. В Галилейско море винаги е имало големи пасажи риба; хората, които непрекъснато са се занимавали с риболов, знаели това[5]. Но как е могъл Учителят да определи нужното място през такава маса вода? Симон е толкова поразен, че моли Иисус да излезе от лодката му. Той се почувствал грешник, недостоен да стои редом с Господа.
Друг път, при залез слънце, Христос с учениците Си плува с лодка по езерото[6]. Те набързо се отделят от тълпата; умореният Иисус се качва в лодката „както си бил“, оставяйки на брега наметалото, и като сяда при кърмата, тутакси заспива. През това време внезапно се надига силна буря. Но нито шумът на вълните, нито люлеенето, не могли да събудят Учителя. Тогава изплашените рибари сами прекъсват съня Му: „Рави, нима не Те е грижа, че загиваме?“ Иисус става, и като поглежда вълните, казва: „Млъкни, престани!“ И всички веднага почувствали, че вятърът започва да стихва.
Когато бурята спира, Христос упреква учениците Си: „Що сте тъй страхливи? Как нямате вяра!“ Но сега тях ги ужасява настъпилата тишина: „Кой ли е този, та и вятърът, и морето Му се покоряват?“ Най-често могъществото на Христос се проявява във въздействието върху хората. Неговите чудеса са акт на милосърдие. А телесните недъзи и безумието за Него са прояви на сатанинската власт, които Той трябва да съкрушава[7]. Човечеството, покорило се на злото, е болен, който очаква изцеление. Да изцеляваш означава да вървиш срещу дяволските сили. А в Своите последователи Иисус иска да вижда съучастници във великата битка, които протягат ръка на страдащия свят. „Истина, истина ви казвам: който вярва в Мене, делата, що Аз върша, и той ще върши, и по-големи от тях ще върши.“ Когато учениците Му не успяват да помогнат на един болен, Той, дълбоко нажален, ги нарича „род неверен“[8].
Иисус често посочва колко тясна е връзка между състоянието на тялото и на душата. След като излекува паралитика, Той го предупреждава: „Ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо“[9].
За Учителя едно от най-важните условия да се оздравее е вярата на болния, той трябва активно да съдейства на процеса на изцелението. Слабата вяра пречи да се победи болестта. Учениците могли да се убедят нагледно в това, след като Иисус постоява в „отечеството Си“, в Назарет. Известно време той избягва да ходи в градчето, „където е бил възпитан“, но сега навярно решил, че е настъпил моментът да подложи назарейците на изпитание[10]. Било е събота и в молитвения дом се е стекло почти цялото назаретско население. Когато, според обичая, настъпва време да се чете Библията, Иисус се изкачва на амвона. Подават Му свитък от Писанието. Той го разгръща и прочита редове от Книга на Исаия.
Духът на Господа Бога е върху Мене,
защото Господ Ме помаза да благовестя на бедни,
прати Ме да изцелявам съкрушени по сърце,
да проповядвам на пленени освобождение,
на слепи – проглеждане
да пусна пленници на свобода,
да проповядвам благословеното време Господне
(Исаия 61:1-2).
Като връща книгата на служителя, Иисус сяда. В настъпилата тишина очите на всички са приковани в Него. Той знае, че събралите се са изпълнени със съмнения, че дори и братята Му, които са там, не вярват на Неговото пратеничество. Въпреки това, Иисус започва да говори, като обяснява прочетените думи на пророка: „Днес се изпълни това писание, което чухте.“
По редиците на съселяните преминава ропот. Кога този Човек, който до вчера изпълняваше поръчките им, успя да стане учител, равин? Много от тях презрително свиват рамене: „Не е ли Той дърводелецът, Марииният син, брат на Якова, Иосия, Юда и Симона? И не са ли тук между нас сестрите Му?“ Намерили се и такива, които в желанието си да проверят слуховете достигнали от Капернаум, Му предлагат да извърши някакво чудо. Дори довеждат болни. Но изцеление не настъпва. Силата на Иисус се натъква на безмълвна стена от неверие. Той Самият е поразен от безнадеждното коравосърдечие на тези хора.
„Никой пророк не е приет в отечеството си“ – казва Христос, напускайки Назарет.
Понякога при изцеленията Иисус прибягва до външни действия: полага ръце върху болното място или го намазва с намокрена пръст, а после праща човека да се измие. В някои случаи Той иска да остане насаме с болния[11]. Но всичко това се прави, за да се помогне на хората да укрепят вярата си. „Твоята вяра те спаси“, „Не бой се, само вярвай“ – повтаря Учителят.
Понякога дори слаби проблясъци на вярата са достатъчни. Така, съмнение терзае бащата на момчето-епилептик, но той с всички сили се мъчи да го превъзмогне. „Вярвам, Господи, помогни на неверието ми!“ – стене той. И отчаяният му вопъл е чут. Това показва, че доверието на близките може като че ли да замени вярата на самия болен. Веднъж, в Капернаум, роднините довеждат при Учителя човек, поразен от паралич, но поради навалицата не могат да си проправят път до къщата. Тогава те разбиват плоския покрив и спускат носилката право в краката на Христос. И чудото става, защото, както казва евангелист Марк, Господ „вижда вярата им[12]„. А по молба на римския центурион и на един от царедворците на Антипа Христос изцелява слугите им, без дори да е видял болните.
Не бива обаче да се мисли, че Иисус винаги с лекота е изцелявал. Той изминава земния Си път, без още да има „всяка власт над небето и земята“; освен това немалко пречки създават и самите хора, малодушието им, съмненията им. Ние четем, че Той „с дълбока въздишка“, извърнал поглед към небето, сякаш преодолявайки преграда, прогонва недъга[13]. Иисус почти физически усеща енергията, излизаща от Него. Веднъж Той вървял сред огромна тълпа и някаква жена, страдаща от кръвотечение, тайно се докоснала до ресните на наметката Му. Иисус рязко се обръща и пита:
– Кой се допря до Мене?
– Наставниче – изненадал се Петър, – народът Те обкръжава и притиска.
– Допря се някой до Мене – възразява Иисус, – понеже усетих, че излезе сила от Мене.
Тогава жената силно смутена пада в краката на Учителя и признава, че е тя.
– Дъще – казва Той, – твоята вяра те спаси; иди си смиром, и бъди здрава от болестта си[14].
В онази бурна, преломна епоха, както и в наши дни, били много разпространени психическите заболявания. Ако в Стария Завет почти не се говори за тях, Евангелията навеждат на мисълта за някаква епидемия от душевни недъзи. Особено страшен бил странният вид безумие – лудостта или беснуването[15]. Човек, страдащ от това заболяване, чувствал мъчително раздвояване на личността: сякаш в него се вселявал някой друг – чужд и враждебен нему. Болният викал с неестествен глас, говорел от името на бесовете, твърдял, че вътре в него живее цяла армия демони. Много от лудите получавали припадъци само понякога, други изобщо не идвали на себе си и бягали от населените места в дивите пустини. Често те живеели в изоставени гробища и хората със страх дочували през нощта техния вой и кикот. Христос само с присъствието Си поразително действа на тези нещастници; понякога една-единствена Негова дума или докосване са достатъчни, за да се освободи душата от завладелите я тъмни сили.
Възвръщайки ги към нов живот, Иисус иска от изцерените пълно вътрешно пренастройване. Демоните се хранят от греховете. Ако за в бъдеще духът на новия живот не изпълни човека, лудостта ще се върне с удвоени сили.
Съвременниците на Христос си представят бесовете натуралистично, във вид на зловредни същества, живеещи в пустинята. Затова, за да бъде разбран, Учителят облича мисълта Си в следната притча: „Когато нечистият дух излезе от човека, той броди по безводни места, търсейки покой, и не намира; тогава казва: „Ще се върна в къщата откъдето излязох.“ И като дойде, намира я празна, пометена и наредена; тогава отива и довежда други седем духа, по-зли от себе си, и като влязат, живеят там; и последното състояние на оня човек става по-лошо от първото“[16].
Слухът за изцеленията в Галилея от самото начало предизвиква тревога сред иерусалимските блюстители на Закона. Току-що са пресечени подозрителните сборища на Иордан и ето че отново трябва да се предприемат мерки за охрана на правоверието и вразумление на невежите. Галилея вече неведнъж е създавала неприятности на столицата. Някои добре помнят партизаните на Юда Хавлонит. Невежият народ на север винаги е готов да вярва на лъжепророци и шарлатани. Но, пристигайки в Капернаум, книжниците разбират, че им е трудно да оспорват реалността на извършените чудеса. Затова те започват всячески да се усъвършенстват в търсенето на правдоподобно обяснение. Та могат ли като Никодим да вярват, че Бог действа чрез Назаретеца, когото те презират. Едни от тях решават, че Иисус се е научил на магии в Египет, други се опитват да убедят хората, че Той изгонва бесовете чрез съюз с техния „княз“ Велзевул[17]***. Но Иисус веднага хвърля в недоумение изобретателите на тези хитроумни хипотези. Той пита книжниците как един бяс може да прогонва друг бяс, няма ли това да прилича на междуособна война, гибелна за цялото царство на демоните? Той направо обвинява противниците Си в хула против Духа Божи, с чиято сила се извършват чудотворните дела на милосърдието. Как могат те да се представят за служители на вярата, ако са неспособни да отличат добро от зло?
Или признайте дървото за добро и плода му за добър, или признайте дървото за лошо и плода му за лош, защото по плода се познава дървото. Рожби ехиднини! Как можете да говорите добро, когато сте зли? Защото от препълнено сърце говорят устата[18].
Стрелата попада в целта. Надменните богослови са посрамени пред всички хора. Гневът им няма край и, като се събират тайно, решават, че е необходимо да се сложи край на изкушението, което сее Иисус. Когато следващия път Учителят посещава в празничен ден Иерусалим, с постъпките Си и речите Си предизвиква още по-голямо негодувание. Този път Той вече открито възвестява, че чудесата са знак за Неговото висше пратеничество. Встъпвайки в двубой с царството на мрака, Той изпълнява волята на Отца. Животът и благословението изхождат от Бога, затова и Онзи, който е пратен от Него на земята, е призван да изцелява и да дава живот.
Моят Отец досега работи, и Аз работя. Истина, истина ви казвам: Синът нищо не може да твори Сам от Себе Си, ако не види Отца да твори; защото, което твори Той, това твори също и Синът.
Който не почита Сина, той не почита Отца, Който Го е пратил.
Истина, истина ви казвам:
който слуша словото Ми
и вярва в Оногова, Който Ме е пратил,
има живот вечен[19].
Такива думи правоверните вече съвсем не могли да понесат. Не стига, че Назаретецът нарушава закона, ами на всичко отгоре се нарича и Божи Син. Книжниците Го обкръжават и искат да им даде такова „знамение от небето“, което по безспорен начин да убеди всички. Но Иисус отхвърля това искане. „Лукав и прелюбодеен род иска личби; но личба няма да му се даде, освен личбата на пророк Иона****; защото, както Иона беше в утробата китова три дни и три нощи, тъй и Син Човешки ще бъде в сърцето на земята три дни и три нощи. Ниневийци ще се изправят на съд с тоя род и ще го осъдят, защото те се покаяха от проповедта на Иона; а ето, тук има повече от Иона. Южната царица ще се изправи на съд с тоя род и ще го осъди, защото тя дойде от край- земя, за да чуе мъдростта Соломонова; а ето, тук има повече от Соломона[20].“
Затова ли Синът Човешки отхвърли изкусителя в пустинята, за да доказва сега властта Си с демонстративни чудеса? Напротив, Той постоянно крие от тълпата какви изцеления извършва. „Не казвайте никому“ – често моли Той човека, чието здраве е възвърнал. И обикновено само против волята Му хората разпространяват навсякъде вестта за необикновените събития[21]. Толкова повече Христос не иска да превръща чудесата в оръдие за пропаганда и по такъв начин да кара враговете да Го слушат. Нека те съдят за Него, както им подсказва съвестта им. Само на повярвалите в Иисуса, само на духовно изцерените, чудесата ще се разкриват като признак за идването на Бога в света. „Знаменията на Царството“ вълнуват не само учените богослови. Имало е един човек, чиято душа през ония дни страда, разкъсвайки се между съмнението и надеждата, човек, който мисли за Иисус и си задава въпроса: кой е Той?
В Махерон държат Кръстителя в нещо като почетно заточение. Антипа дори разговаря с Иоан и търпеливо изслушва обвинителните му думи. Понякога в крепостта се допускат учениците на Кръстителя. Те му носят вести от външния свят. От тях Иоан научава за събитията в Галилея, за проповедите и чудесата на Човека от Назарет. Пророкът, разбира се, помни видението на Иордан и е сигурен, че Иисус е истинският Божи Пратеник. Но трябва ли да смята тъкмо Него за Месия? Ето, вече са изминали много месеци, а Назаретецът продължава да живее в Капернаум, заобиколен от рибари и обикновени хора. Къде е величието и славата на Царството, чийто глашатай и предвестник е Иоан?
За да разсее недоумението, Иоан праща от Махерон двама свои ученици при Иисус. „Ти ли си Оня, Който има да дойде, или другиго да чакаме?“ – пита той[22].
Пратениците отиват в Капернаум и намират Иисус, както винаги заобиколен от тълпа. На зададения въпрос Той не отговаря направо, а само казва: „Идете и разкажете Иоану, каквото чувате и виждате: слепи прогледват и хроми прохождат, прокажени се очистват и глухи прочуват, мъртви възкръсват и на бедни се благовествува; и блажен оня, който се не съблазни поради Мене.“ След като иоанитите си отиват, Иисус се обръща към народа и започва да говори за Кръстителя.
При кого са ходили юдеите в пустинята? При пророка ли? Да, Иоан е пророк, но той има и друго, по-високо призвание: да стане Предтеча на Месията. Той е избраният от Небесата вестител. „Истина ви казвам: между родените от жени не се е явил по-голям от него“*****. „Законът и Пророците“, Старият Завет, се простира до Иоан. Занапред настъпва друго време, когато на хората се открива Царството. Но Иоан се спира на границата на двата Завета, без да я премине. Затова „по-малкият в Царството Небесно, е по-голям от него“. Навярно Христос има предвид, че представите на Иоан за Помазаника не са освободени от идеите за земния месианизъм. Следователно Иисус не може да Му отговори определено: „Да, Аз съм Този, когото ти очакваше.“ Истинският Месия се явява не за да заповядва, а за да служи, не за да наказва, а да изцерява и да проповядва Благата Вест. Той е Спасяващият и Неговите дела са знамения на Царството.
_________________________
**Вж. стр. 138-139. Бел. авт.
***Велзевул (Баал-Зебул, тоест Владетел на двореца) е бил древно ханаанско божество. Впоследствие с това име започнали да наричат главатаря на злите духове. Бел. авт.
****Старозаветен пророк, проповедник на покаянието. Бел. авт.
*****Тези думи не засягат Дева Мария, тоест в оригиналния текст се говори за лица от мъжки пол. Бел. авт.
[1]. Мат. 21:21–22; Марк 11:22–23.
[2]. Мат. 9:23; срв. Иоанн 14:12; Бытие 1:26; Пс. 8.
[3]. Лука 11:20.
[4]. Марк 16:17–18
[5]. Лука 5:3-11. Эти скопления рыб объясняются тем, что со дна озера поднимается газ и оттесняет их к поверхности.
[6]. Мат. 8:23–27; Марк 4:35–41; Лука 8:22–25.
[7]. Лук. 13:16.
[8]. Мат. 17:14–17; Марк 9:14–29; Лука 9:37–42; Иоанн 14:12.
[9]. Иоанн 5:14.
[10]. В рассказах Мат. 13:54–58 и Марк 6:1-6 говорится только о том, что назаряне не поверили Иисусу; Лука же (4:16-30) сообщает об их покушении на Его жизнь. Кроме того, Матей и Марк относят посещение Назарета к середине общественной деятельности Христа, а Лука – к началу. Экзегеты по-разному оценивают это расхождение. Автор данной книги исходит из возможности двух посещений Назарета. Причем вероятнее, что наиболее враждебной была вторая встреча, когда Иисус стал уже повсеместно гонимым.
[11]. Марк 7:33; Иоанн 9:6–7.
[12]. Марк 2:1-12.
[13]. Марк 7:34.
[14]. Матей 9:20–22; Марк 5:25–34; Лука 8:43–48.
[15]. Четко определить границу, отделяющую обычное душевное заболевание от демонической одержимости, трудно. Однако, когда думают, что все исцеленные Христом „бесноватые“ были просто душевнобольными, упускают из вида, что суть большинства психических патологий во многом остается загадкой. В них чаще всего обнаруживается гипертрофия греха (самолюбия, гордыни, замкнутости на себе) и излечение тесно связано с духовной и нравственной жизнью больного, как отмечал изобретатель инсулинового лечения Дж. Фергюсон. Важно помнить также, что в Евангелии всякий недуг рассматривался как проявление разрушительных сил мироздания (смотри Лука 13:11–16).
[16]. Матей 12:43–45; Лука 11:24–26.
[17]. Матей 9:34; Марк 3:22–30; Лука 11:15–19. Талмуд, Барайта, Шаббат, 104; Цельс – у Оригена, Против Цельса, 1, 6.
[18]. Мат. 12:33–35. Что касается непростительной „хулы на Духа Святого“, то речь здесь идет не об ошибке или заблуждении ума, а о сознательном противлении Богу. (смотри св. Афанасий Великий, Из бесед на Евангелие от Матфея, гл. 12).
[19]. Иоанн 5:17 сл.
[20]. Мат. 12:38–42; Лука 11:29–32.
[21]. Мат. 9:30–31; Марк 7:36–37.
[22]. Мат. 11:2–14; Лук. 7:18–29. По мнению ряда древних комментаторов, Иоанн хотел убедить лишь своих учеников в мессианстве Иисуса; смотри толкования, приведенные в кн.: свящ. Вишняков, С., Св. великий пророк, Предтеча и Креститель Господень Иоанн, М., 1879, с. 316 сл. Однако были и такие (напр., Тертуллиан), которые считали, что сомнения были у самого Крестителя. „Евангельский текст, – говорит о. С. Булгаков, – если не прямо противоречит, то и не дает никакого положительного основания относить вопрос Предтечи только к его ученикам, а не к нему самому“ (С. Булгаков, Друг Жениха. Париж, YMCA, 1927, с. 128; смотри также: М. Поснов, Иудейство, Киев, 1906, с. 253). Косвенным подтверждением этого взгляда является тот факт, что иоанниты не присоединились к Церкви Христовой, а остались обособленной общиной. Часть их впоследствии переселилась в Месопотамию, где влилась в гностическую секту мандеев. (см.: Болотов, В. Лекции по истории древней Церкви. Т. 2, СПб., 1910, с. 230 сл.; Steinmann, J. St.Jean-Baptiste et la spiritualite du desert, „Maоtres spirituels“ III, Paris, Seuil, 1956, p. 125).

ЧАСТ ВТОРА. МЕСИЯТА
3. Дванайсетте апостоли. Смъртта на пророка, есента на двадесет и осма година-пролетта на двадесет и девета година
Ако не се смятат кратките пътувания до Юдея, Иисус цяла година не напуска Генисаретската област, проповядвайки в селищата разположени откъм северозападната страна на езерото. В Тивериада, столицата на Ирод Антипа, където живеят повечето езичници, Той не се показва. Около Гадара Го посрещат враждебно. Единственият град на източния бряг, където поучава безпрепятствено, е Витсаида. Но още от самото начало Христос започва да насочва учениците Си към мисълта за по-широка проповед на Евангелието. „Подигнете си очите – казва Той, – и погледнете нивите, че са побелели и узрели за жетва. Жетвата е голяма, а работниците малко[1].“ От предани слушатели учениците е трябвало да се превърнат в „ловци на човеци“, в дейни сподвижници на своя Учител.
За тази цел са избрани апостолите.
В старозаветната Църква съществували „шелухим“, пратеници, или по гръцки апостоли. Те били представители на общините, разнасяли писма, решавали спорните въпроси, събирали пожертвувания, съобщавали за празничните дни. Те ходели по двама от град на град, осигурявайки връзката между разпръснатите огнища на Израил[2]. Новозаветната Църква също трябвало да има такива апостоли.
В навечерието на техния избор Иисус цяла нощ се моли сам в планината, а на сутринта събира учениците, за да назове поименно дванайсетте и да им разясни тяхната мисия. Той говори за Царството Божие, за новия живот, който то носи, за блаженството на призваните[3]. Него ден наистина е положена основата на Църквата – благовестница. Тя трябва да стане отговор на надеждите на света. Евангелист Матей пише, че малко преди призоваването на дванайсетте, Иисус, изпълнен със състрадание, гледал тълпите народ „изнурени и пръснати като овци, които нямат пастир“[4]. Апостолите ще тръгнат към тези страдащи, носейки им духовно и телесно изцеление. Занапред всеки техен ден и всяка крачка принадлежат само на Бога и на хората. Те ще станат волни пътници и ще живеят, подобно на птиците небесни, без да се тревожат за нищо. Не им трябва да взимат със себе си нито пари, нито запаси, нито излишни дрехи. Подслон и хляб ще получат от онези, които ще приемат пратениците, защото „работникът заслужава своята прехрана“[5].
Мисионерският поход на апостолите трябва да започне от народа Господен. Времето за обръщането на света тепърва предстои; засега Иисус заповядва:
По път към езичници не ходете и в самарянски град не влизайте; а отивайте най-вече при загубените овци на дома Израилев.
Дори и на Себе Си Той поставя тези граници[6]. Чрез Моисей и пророците първом на израилтяните е бил даден Заветът, затова и те първи трябва да застанат пред избора: да приемат благовестието или да го отхвърлят?
Учениците не бива да мислят, че им е възложена лека задача. Много хора с радост ще ги посрещнат, но противниците ще са много повече:
Ето, Аз ви пращам като овци посред вълци:
и тъй, бъдете мъдри като змии
и незлобиви като гълъби.
Пазете се от човеците;
защото те ще ви предадат на съдилища,
и в синагогите си ще ви бичуват,
и ще ви поведат пред управници и царе заради Мене,
за да свидетелствате пред тях и пред езичниците.
И кога ви предават,
не се грижете, как или що да говорите;
защото в оня час ще ви бъде внушено, какво да кажете;
защото не сте вие, които ще говорите,
а Духът на Отца ви, Който говори във вас.
И ще предаде брат брата на смърт, и баща чедо;
и ще въстанат чеда против родители, и ще ги убият;
и ще бъдете мразени от всички заради Моето име, но, който претърпи докрай, ще бъде спасен. И не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а бойте се повече от Оногова, Който може и душата, и тялото да погуби в геената. Не две ли врабчета се продават за един асарий? И ни едно от тях няма да падне на земята без волята на вашия Отец; а вам и космите на главата са всички преброени; не бойте се, прочее: от много врабчета вие сте по-ценни[7].
Поверилите себе си на Иисуса, се освобождават от робството на „този свят“. Господ е винаги с тях, Той ги прави Свои „приятели“ от момента, когато тръгват след Него. Царството, което им предстои да възвестяват, е Царство на Сина Човешки. Да вярваш в Бога означава да вярваш в Иисус.
Всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец Небесен. А който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец Небесен.
Често пословицата: „Врагове на човека са неговите близки“, се оказва вярна. Но дори и най-близки хора да отклоняват апостолите от тяхното служение, те трябва да помнят, че са придобили друго, по-висше родство и преди всичко нему трябва да са верни.
„Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене“[8].
Навярно от тези сурови думи са потръпнали дори и най-мъжествените сред апостолите, но те съумяват да осъзнаят смисъла им, да разберат, че Учителят говори само за това доколко изборът им трябва да е безусловен и окончателен. Ако пратениците се проникнат от Иисусовия дух, Той Самият ще действа чрез тях и в тях. „Който приема вас – Мене приема; който вас слуша – Мене слуша“[9].
Христовите апостоли ще получат власт да помиряват душите с Бога.
Както Ме Отец прати,
тъй и Аз ви пращам.
На които простите греховете, тям ще се простят;
на които задържите, ще се задържат.
Каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето;
и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето[10].
По образа на Сина Човешки Неговите ученици ще станат сеячи на Словото и целители. Занапред животът им е служение, както живота на техния Наставник и Господ. Впоследствие апостол Павел, въпреки че не е бил един от дванайсетте, засвидетелства това тайнство – „преобразяването во Иисуса“. „Вече не аз живея, а Христос живее в мене“ – казва той. „Бъдете мои подражатели, както съм и аз на Христа“[11]. И това не са думи на превъзнасяне, а призив да се посветиш на Бога и света, както се е посветил Иисус Назаретеца.
Когато дванайсетте, разделени по двама, се пръскат в околните градове, Иисус остава сам. И скоро Му съобщават за трагедията, разиграла се в Махерон. В дома на тетрарха Иоан Кръстител имал враг, отдавна желаещ смъртта му – Иродиада, жената на Антипа. Първият път тя била омъжена за неговия брат, когото Ирод Велики лишил от наследство. Честолюбивата жена се измъчвала от унизителното си положение и мечтаела за власт. Когато през двадесет и шеста година Антипа гостувал на брат си, тя успяла да омае тетрарха. Той бил вече над петдесет, но се влюбил в роднината си и решил да се ожени за нея. Но не било никак лесно. Трябвало да се разведе с първата си жена, дъщеря на съюзник – наваиотския цар Арета IV. Научавайки за плановете на Антипа, съпругата му с помощта на верни бедуини избягала при баща си в Наватея. Това довело до дипломатическо скъсване с Арета. В самата Юдея постъпката на Ирод предизвикала единодушно осъждане: Иродиада била негова племенница и жена на брат му – така тетрархът двукратно нарушавал Закона[12]. Но нищо не могло да спре управника.
Иоан Кръстител, още докато бил на свобода, открито се изказал против този кръвосмесителен брак. Не престанал да упреква Ирод и след като той го заключил в крепостта. Затова затворникът продължавал да бъде опасен за Иродиада. Тя търсела повод да се разправи с него, но виждала, че слабохарактерният ѝ мъж едва ли ще се реши да осъди и да умъртви Иоан. Дългоочакваната възможност все пак се появила. Ирод празнувал рождения си ден и в махеронския дворец се събрали много знатни гости – военачалници и галилейски старейшини. Когато пиршеството било в разгара си, насред залата изтичала Саломея, Иродиадовата дъщеря, и, предизвиквайки неописуем възторг, изиграла пламенен сирийски танц. „Ще ти дам каквото поискаш!“ – викал пияният тетрарх. Той призовал присъстващите за свидетели, като клетвено обещал да изпълни всяко желание на девойката. Саломея се посъветвала с майка си и повторила думите, подсказани ѝ от Иродиада: „Поднеси ми тозчас на блюдо главата на Иоан Кръстител“.
Лицето на Антипа помръкнало. Пророкът винаги му внушавал уважение, а се опасявал и от реакцията на народа. Освен това и римляните не обичали извънсъдебните разправи. Но Ирод искал да изпълни обещанието дадено пред знатните гости и наредил на телохранителя да се спусне в тъмницата. Скоро той се върнал с окървавената глава на Иоан в ръце. Сложили я на блюдо, а Саломея отнесла страшния дар на майка си. Така загива „най-великият измежду родените от жена“. Той е малко над трийсет години. Успял ли е да получи отговора на Иисус? Не знаем. Но той умира, както е живял – неогъващ се свидетел на Божията правда.
Тялото на пророка предават на учениците му. След погребението те бързо се връщат обратно в Галилея, за да съобщят за случилото се на Иисус. Иоанитите знаят, че в последните дни мислите на техния наставник постоянно са се насочвали към Човека от Назарет.
Оттогава страхът взел да преследва Антипа. Като чува за Иисус той започва да убеждава околните, че убитият праведник е възкръснал от мъртвите. А когато Арета IV му обявява война и завзема Махерон, хората започват да говорят, че Бог наказва тетрарха заради убийството на Иоан[13]. През това време дванайсетте се връщат в Капернаум. Успехът ги вдъхновява и те с възторг описват на Иисус „всичко, което са сторили и на какво са научили другите.“ Но радостта им е помрачена от тъжната вест. Сега, след посичането на Иоан, всеки един от тях се излагал на опасност. Тетрархът можел да предприеме враждебни действия и срещу новите проповедници. Учителят трябвало да съхрани зараждащата се Църква. „Идете – казва Той на апостолите, – отделно от другите в пустинно място и малко си починете“. А Той Самият се качва на лодката и се прехвърля на източния бряг към граничните владения на Ирод Филип.
Скоро след Него идват и учениците.
_________________________
[1]. Иоанн 4:35; Матей 9:37–38; Лук. 10:2.
[2]. Берахот, V, 5; Песахим, 86; Авот рабби Натана, VIII; Епифаний, Панарион, I, 128.
[3]. Из Лук. 6:12 сл. явствует, что „Нагорная проповедь“ была произнесена перед началом миссии двенадцати апостолов.
[4]. Матей 9:36.
[5]. Матей 10:7–10; Марк 6:7–13; Лука 1–6; 10:4–11; срв. Матей 19:28; Лука 22:30. Как отмечает еп. Кассиан, „выделение двенадцати было началом организации“ (еп. Кассиан, Христос и первое христианское поколение, Париж, YMCA, 1950, с. 31).
[6]. Мат. 10:5–6; срв. Мат. 15:24. В Послании к Римлянам, написанном в 57 г., ап. Павел говорит о том, что евангельская проповедь обращена к „каждому“, однако в соответствии с замыслом свящ. истории сначала ее должны услышать иудеи, а лишь потом эллины (Римл. 1:16).
[7]. Мат. 10:16 сл.; Марк 13:9 сл.; Лука 10:3; 12:11; 21:12–19.
[8]. Матей 10:32 сл., Марк 8:38; Лука 12:8-9; 14:26–27.
[9]. Матей 10:40; Лука 10:16.
[10]. Иоанн 20:21, 23; Матей 18:18.
[11]. 1 Кор. 11:1; Гал. 2:20.
[12]. Смотри Левит 18:6, 16.
[13]. Флавий, И. Арх. XVIII, 7, 1 сл.; Матей 14:1–2; Марк 6:14-16.

 

ЧАСТ ВТОРА. МЕСИЯТА
4. „Хлябът на живота“, пролетта-лятото на двадесет и девета година
В онова време, когато над малката община за първи път надвисва реална опасност от страна на властите, проповедта на Иисус достига най-голям успех. Постоянно Го съпровождат жителите на Галилея и Декаполис, Юдея и Иорданската област и дори Финикия.
Мълвата за Него се „пръска по цяла Сирия“[1]. Никога преди това такива тълпи не са се стичали към Учителя. Въпреки че не се знае колко от тези хора по-късно са се влели в първата Църква, но онази пролет безспорно донася на Евангелието богата жътва. Когато Иисус се скрива из Капернаум, народът започва да Го търси. Без да мислят, че Пасха наближава, много галилейци, вместо да потеглят за Иерусалим, тръгват покрай езерото към Витсаида, надявайки се да срещнат там Учителя. И отново Иисус вижда „овците от дома Израилев“ да скитат като стадо без пастир. Сред пустинните хълмове Той им се струва като новия Моисей, който ще ги поведе по пътя на свободата. „Като се смилява над тях“, Иисус дълго разговаря с хората и изцелява болните, доведени при Него.
Незабелязано се спуска вечерта и нощта скоро ще обгърне крайбрежието. Учениците започват да се тревожат:
– Мястото е пусто и времето вече напредва – казват те на Иисус. – Разпусни народа, за да идат по околните селища и си купят храна.
– Дайте им вие да ядат – отвръща Той.
– Да идем да купим за двеста динария хляб и да им дадем да ядат? – пита един от апостолите. Нали общината имала свои спестявания, а някои от новодошлите навярно били взели със себе си пари. Филип изразява съмнение дали това ще стигне. Тогава Иисус пита:
– Колко хляба имате? Идете и вижте.
– Тук, у едно момченце, има пет ечемични хляба и две рибки – казва Андрей. – Ала това що е за толкова души?
Вместо отговор Учителят им нарежда да накарат събралите се хора да насядат на редици върху зелената пролетна трева и като взема хлябовете, изрича над тях молитвата на благодарението. С тържествен жест Той ги преломява и раздава на учениците. Смутени, те започват да разнасят по редиците оскъдната храна, но скоро, за голямо тяхно учудване, се убеждават, че стига за всички. На пръв поглед може да ни се стори, че Христос в този случай като че ли отстъпва на Изкусителя, който някога му предложил да превърне камъните в хляб. Но в действителност в онова, което Той извършва, няма компромис. Думите „не само с хляб ще живее човек“ остават в сила. Учителят иска тълпата да върви към Него преди всичко за духовна храна. Ако хората търсят Царството Божие, „всичко останало ще им се придаде.“ Преданието е съхранило знаменателните Христови слова: „Молете се за голямото, и Бог ще ви въздаде свръх това и малкото“[2].
Ние никога не ще узнаем как точно е станало преумножаването на хлябовете, но това съвсем не е важно. Като нахранва народа, Иисус показва, че истинската жива вяра и единението на душите в благодатта могат да станат залог не само за небесното, но и за земното благословение.
Неслучайно това събитие е описано и от четиримата евангелисти, а ранните християни обичат да го изобразяват по стените на катакомбите[3]. Загадката на празничната трапеза на братята е предчувствие за Евхаристията, за тайнството на Благодарението, което Синът Човешки превръща в средоточие на Църквата Си.
В този вечерен час околностите на Витсаида стават свидетели на първите крачки към откритото признаване на Царството. Вярата, макар и за кратко време, побеждава. Лъжепророк и светотатец по мнението на богословите, опасен подбудител на простолюдието в очите на политиците, Иисус е възторжено посрещнат от хиляди хора, които прекарват с Него предпасхалните дни и участват в свещеното Преломяване на хляба. Когато нощта се спуска и огнените пламъци лумват в долината, на хората им е трудно да заспят. Всички са обзети от радостно вълнение. „Този е наистина Пророкът, Който има да дойде на света“ – се чува отвсякъде. Въпреки че Иисус не иска за Себе Си царски почести, галилейците вече са готови да Го отведат насила и да Го провъзгласят за свой господар. Мислите им приемат обичайния обрат. Светлината на Царството, евхаристийният „знак“ на богообщението отново е засенчен от оживелите илюзии.
Ентусиазмът на тълпата би могъл да се предаде на учениците, което е по-опасно от всички Иродови гонения. И отново трябва да се крият, да бягат. Иисус не се бави нито минута. Заповядва на дванайсетте да се качат в лодката на Симон и да плуват край бреговете на Витсаида. Без да разбират причината за такава прибързаност, те мълчаливо се подчиняват, а Той, незабелязан от никого, под прикритието на нощта, отива сам в планината, откъдето при лунна светлина вижда лодката, която се бори с насрещния вятър.
Учениците очакват, че Иисус скоро ще се спусне към брега, но Той не напуска убежището Си. Към три часа през нощта лодката ги отнася почти към средата на езерото. Сега трябва да мислят само как тя да не се преобърне. Внезапно апостолите виждат нещо, което ги кара да извикат. Направо сред вълните се движи човек, който, както им се струва, иска да ги подмине. Вцепенени, рибарите хвърлят веслата. Всички ужаси от народните поверия им идват наум. Не вещае ли този призрак близката им гибел? В същия миг от тъмнината се разнася познат глас: „Аз съм, не бойте се!“ Те още не знаят да се радват ли, или да се страхуват, а поривистият Петър, взирайки се в мъглата, извиква: „Господи, ако си Ти, позволи ми да дойда при Тебе по водата.“ Какво го подтиква? Детско любопитство ли? Или желанието да се докосне до Учителя, за да се избави от страха? Най-вероятно рибарят да не е съзнавал подбудите си, когато чува: „Дойди“ и смело прекрачва през лодката. И се случва невероятното. Няколко мига силата на вярата наистина задържа Петър над водата. Но веднага, щом усеща вълните под краката си, със страх осъзнава станалото и започва да потъва.
– Господи, избави ме! – отчаяно извиква Симон.
– Маловерецо, защо се усъмни! – казва Иисус, протягайки му ръка.
Учениците лежат на дъното на лодката, без да смеят да помръднат. Сега те окончателно разбират: съдбата ги е свързала с Някой, Който не е от този свят.
Никой от тях не успява да забележи, че лодката се е допряла до крайбрежните камъни. А на сутринта, когато хората разбират, че дванайсетте са отплували сами, без Учителя, започват да се губят в догадки и да се питат къде е могъл да изчезне? Група галилейци неспокойно сноват край брега. Някои навлизат с лодки в морето и започват да се надвикват с Тивериадските рибари. Накрая някой подхвърля мисълта да отидат в „Неговия град“.
И наистина те намират Назаретеца в Капернаум[4].
Какви причини са могли да Го подтикнат да се върне в тетрархията на Антипа? Нима иска още веднъж да се опита да намери там разбиране? Затова ли не бърза да напусне Галилея? Това е най-вероятното предположение. Иисус сякаш закрива бъдещето от Самия Себе Си. В това се състои непостижимият за нас трагизъм на живота Му. Дори евангелските семена често да падат на безплодна почва, Сеячът продължава да се труди „за спасението на мнозина“. Според проникновените думи на руския писател, Иисус „трябвало да запази искрицата надежда докрай, до кръста[5]„. През това време в Капернаумската синагога се появяват книжници от Иерусалим. Този път те не обвиняват Иисус в магьосничество, а в неуважение към „преданията на старците“. Как може Той да претендира за ролята на наставник и с такава лекота да се отнася към обредите, завещани от отците? Нали всички виждат как учениците Му, като сядат на масата, не извършват ритуалните умивания.
Иисус не спори с тях. „Добре е пророкувал Исаия за вас, лицемерците – отбелязва Той, – както е писано:
Тоя народ ме почита с устните си,
а сърцето му стои далеч от Мене;
ала напразно Ме почита,
проповядвайки учения – заповеди човешки.
Като оставихте Божията заповед, вие се държите о преданието човешко.
Колко струват обредите, ако главното в Закона е забравено? Учителят веднага дава пример за фалшиво благочестие от такъв характер. Често хора, завещали имението си на храма, на същото основание отказват помощ на родителите си. Въобразявайки си, че проявяват набожност, те изпадат в грях срещу една от първите заповеди на Моисей[6].
Спорът е прекъснат от галилейците, пристигнали от околностите на Витсаида[7]. Те обкръжават Учителя, развълнувани и удивени:
– Рави, как дойде дотук?
Но срещата с тях вече не радва Христос.
– Истина, истина ви казвам: дирите Ме не за това, че видяхте знамение, но за това, че ядохте от хлябовете и се наситихте. Трудете се не за храна тленна, а за храна, която пребъдва до живот вечен и която ще ви даде Син Човешки. Защото върху Него е положил своя печат Отец Бог.
В техните души „знамението“, чудото на Богоприсъствието, явено им на трапезата, бледнее в сравнение с това, че Иисус е могъл да ги нахрани в пустинно място. Галилейците все пак се опитват да си изяснят какво очаква и иска от тях Учителят.
– Какво да правим, за да извършваме делата Божии? – питат те.
– Делото Божие е това – да повярвате в Оногова, Когото Той е пратил – е отговорът.
Но нима те не вярват? Нима не искат да Го направят цар за това, че подобно на Моисей им даде нова небесна манна?[8]
– Не Моисей ви даде хляб от небето – възразява Иисус. – Защото Божият хляб е Онзи, Който слиза от небето и дава живот на света.
– Господи, давай ни всякога тоя хляб! – отново не разбират те. Както и жената самарянка, хората възприемат иносказанието буквално, въпреки че някои от тях са могли да знаят, че книжниците наричат „хляб“ Божията Премъдрост.
И тогава Иисус изрича думите, които напълно объркват събралите се хора:
Аз съм хлябът на живота;
който дохожда при Мене, няма да огладнее;
и който вярва в Мене, няма да ожаднее никога.
Бащите ви ядоха мана в пустинята и умряха.
Този е хлябът слязъл от небето,
за да вкуси човек от него и да не умре.
Хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът,
която ще отдам за живота на света.
Който яде Моята плът и пие Моята кръв,
пребъдва в Мене, и Аз в него.
Хлябът, водата, виното символизират необходимата за поддържане на тялото храна. Но трапезата със Сина Човешки, е храна на духа. Чрез Него, Същество от плът и кръв, се извършва причастие с божественото битие, постига се пълнота на Завета, съединение на Твореца със сътвореното. В деня на преумножаването на хлябовете народът става свидетел и участник в това „знамение“, но не устоява пред земната съблазън. Сега подемът от онази необикновена нощ, когато искаха да провъзгласят Иисус за цар, е отминал. На хората им се струва, че са се събудили от сън и идват на себе си. „Не Тоя ли е Иисус, Иосифовият син, чийто баща и майка познаваме? – със съмнение се питат някои. – Защо сега Той казва: „Слязох от небето?“ А други се смятат за излъгани: „Как може да ни даде плътта Си да ядем?“
Дори и учениците Му силно се смущават от всичко казано. Някои от тях зароптават: „Тежки са тия думи! Кой може да ги слуша!“ Иисус се опитва да им обясни, че думите Му трябва да се разбират в духовен смисъл: „Думите, що ви говоря, са дух и живот. Но има между вас някои, които не вярват.“
Евангелист Иоан пояснява, че под „невярващи“ Господ подразбира Юда[9]. Наистина, напълно е възможно този честолюбив човек, убедил се, че Иисус не желае да става цар, тъкмо в този момент да се е разочаровал в надеждите си. А как тълкува той случилото се през нощта на езерото? Съмнението винаги ще намери отговор: сън, вълшебство, игра на разстроено въображение. Но не само у Юда вярата в Иисус се пречупва. Същият евангелист съобщава, че „от това време мнозина от учениците Му Го оставиха и вече не ходеха с Него“.
– Да не искате и вие да си отидете? – пита Иисус дванайсетте.
Всички мълчат, само Петър съумява да изрази всеобщото чувство:
– Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот.
Смаяни от всичко видяно и чуто, учениците сякаш преживяват мъките на ново раждане. Те още не са в състояние да проумеят много неща. Но в края на краищата на кого другиго, освен на Господа могат да се надяват? А Той тъжно гледа скупчилите се Свои последователи:
– Не Аз ли избрах вас, дванайсетте? Но един от вас е дявол.
Дори Юда и да трепва от тези думи, не се издава, че те се отнасят за него; ала останалите застиват от ужас.
На тях не им е лесно, но още по-трудно е на Христос. Предстои Му духовно да пресъздаде хора, споделящи много от заблудите на своята среда. Избрани за апостоли на Царството, те пак си остават безкрайно далече от Христа. Когато чуват предупреждението Му: „Пазете се от кваса фарисейски и кваса Иродов“, те мислят, че Учителят им забранява при нужда да приемат хляб от враговете Му. „Нима все още не разбирате?“ – натъжава се Иисус[10].
Въпреки това Той не употребява властта Си, не иска да извърши насилие над душите. Отново и отново Той ще ги напътства, ще вниква в съмненията им, ще чака с несекващо търпение. Те ще трябва да преживеят второ обръщане, още веднъж да познаят в рави Иешуа Месия, но не Месия на зилотите и на суетната тълпа, а Онзи, Който е духовна храна за света, Хляб, даруван от небето.
______________________
[1]. Мат. 4:24–25; Лука 6:17–19.
[2]. Эти слова сохранились в неизвестном древнем Евангелии (смотри Александрийский Климент, Строматы, I, 24; Ориген, На Псалмы, 4, 4; Медиоланский Амвросий, Послания, I, 36).
[3]. Матей 14:13–21; Марк 6:30–44; Лука 9:10–17; Иоанн 6:1–13. Согласно Матей и Марк, умножение хлебов происходило дважды (второй раз после возвращения Христа из Финикии). В этом, по мнению некоторых толкователей, содержится указание, что священная Трапеза была введена Христом еще до Тайной Вечери как постоянный обряд, как „знамение“ Церкви. Слова „благодарив“ и „преломил“, имеют евхаристическое звучание. Согласно Лука 24:30–31, 35, „преломление хлеба“ было священным жестом, по которому ученики узнали Господа. Ин не говорит о Евхаристии на Тайной Вечери. Экзегеты думают, что это было возможно лишь потому, что она не раз уже совершалась прежде. Знаменательно, что умножение хлебов, как и Тайная Вечеря, произошло в предпасхальные дни (Иоанн 6:4).
[4]. Матей 14:22–36; Марк 6:45–56; Иоанн 6:14–21.
[5]. Мережковский Д. Иисус Неизвестный, т. 2, ч. I, с. 167.
[6]. Матей 15:1–9; Марк 7:1–13; Лука 11:38. Говоря о жертве на храм, Христос употребил слово „корван“. В позднейшей иудейской литературе оно приобрело иной смысл, и на этом основании критики подвергали сомнению точность Евангелия. Но найденная в 1955 г. вблизи Иерусалима надпись показала, что в I в. „корван“ обозначал именно жертву, посвященную Богу (смотри статью Fitzmyer, J. в „Journal of Biblical Literature“, 1959, N 78, р. 60–65).
[7]. Иоанн 6:22 сл.
[8]. „Манной“ называлась зерноподобная пища, которую собирали израильтяне в период странствия в пустыне при Моисее (Числ. 11:7). Она стала символом чудесного насыщения, совершенного Богом; срв. Откр. 2:17.
[9]. Песикта, 80в.
[10]. Марк 8:15–21.

Източник в електронен вариант: Блог на Драган Бачев

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s